След няколко седмици сериалът “Игра на тронове” се завръща на телевизионния екран. Съдейки по общите настроения феновете вече са в екстаз от този факт.
Защо обаче именно “Игра на тронове” сред всички други фентъзи сериали, стана такъв значим културен феномен? Обяснението е в две културни тенденции, вкоренени в масовите страхове за живота в ХХI век.
За начало следва да се отбележи, че “Игра на тронове” е просто възхитителен и това не бива да се изключва от сметките. Сценарият на сериала, базиран на знаменитите романи на Джордж Мартин (George R.R. Martin), е толкова остър, че може да се порежете. Актьорският състав почти без изключения е великолепен, а светът, в който се развиват действията, е достатъчно сложен, за да се загубиш в него, но пък съдържа и достатъчно странности и гротеска, за да не дава на зрителя да скучае. По този начин, една от причините за успеха на “троновете”, безспорно е качеството на самия сериал.
Нещо повече - “Игра на тронове” явно е засегнал някои струни на колективното подсъзнание, което е рядко се постига през мас-медиите. Що за струни са това?
Не бива да се забравя, че когато излиза през 1996 година “Игра на тронове” е приета най-вече като бунт срещу стерилната и задъхваща се в традиционното епична фентъзи литература. Ужасяващият край на книгата, минималното прибягване до магия и крайната жестокост на света изглеждат особено реални на фона на легионите подражатели на Толкин, чието творчество по онова време съставя света на този жанр. Никой не приема, че романът на Мартин е с нещо актуален за времената на клинтънова Америка – става дума само за обновяване на изродената традиция на фентъзито за “средновековна Европа”.
Но от онова време насам в масовата култура се наложиха две тенденции, които неочаквано превърнаха “Игра на тронове” в много по-актуално четиво, отколкото преди 18 години.
Манията по антиутопии и апокалиптични сценарии
Апокалиптичните и антиутопийните сюжети винаги са се ползвали с популярност, но през последното десетилетие явно сме по-обсебени от тях. “Игри на глада”, “Ходещите мъртви”, “2012”… Очаровани сме от визиите за разруха и образът на общества, стремително вървящи към преизподнята. Даже в ескаписткия жанр, от филми като “Супермен” и “Стар трек”, очакваме гинещи градове и мащабни разрушения.
В света на “Игра на тронове” има нещо от постапокалипсиса. Съдейки по някои намеци, с Вестерос в миналото се е случило нещо много лошо, и именно това обяснява непредсказуемата промяна в годишните времена. Нещо повече – от самото начало разбираме, че Вестерос е пред прага на зомби–апокалипсис. Красотата на бавно разгръщащото се действие се състои отчасти в това, че заплахата от зомбитата никога не излиза на преден план, но продължаваме да я виждаме на хоризонта и знаем, че се приближава.
С други думи, “Игра на тронове” още по-добре от “2012”, стърже по тревожността ни, която лежи в основата на притегателната за нас сила на апокалиптичните картини – върху чувството ни за неусетно приближаваща се катастрофа, която може да се случи всеки момент. Всички ние усещаме, че икономическата ни система е ненадеждна и може да рухне изведнъж, и че биосферата някога няма да успее да издържи такъв брой хора, но не знаем кога ще настъпи този колапс – следващата седмица или след 50 години.
Безкрайните войни и интриги във Вестерос нагледно ни показват, как недалновидните хора, са способни от глупост или заради политически вражди да не обръщат внимание на приближаваща се катастрофа. Недоумяваме, защо героите не се огледат и не видят, как към тях се приближават ледените зомбита. И тогава осъзнаваме, че самите ние точно по същия начин си затваряме очите пред реалността.
“Игра на тронове” е антиутопия от същия тип като “Игри на глада”. В този филм пък виждаме как богатството и властта дават на едни хора правото да мачкат с крака други, и как добрите хора под натиска на несправедливостта се променят и се превръщат в чудовища. При това, светът на “Игри на тронове” е подчертано хаотичен, пълен с конфликти вътре сред управляващата класа, както и с конфронтиращи се, противоречащи си идеологии, на които се крепи цялото това неравенство. Антиутопията на Вестерос е достатъчно далеч от нашия свят, за да можем ясно да виждаме проблемите, но все пак си остава достатъчно близо, за да ги направи разпознаваеми и за нас.
“Игра на тронове” с акцента си върху разстановката на силите във феодалното общество и бавно приближаващата се заплаха от пълен колапс, по уникален начин съответства на американските възгледи за света през първото десетилетие на 21 век. Този акцент ни дава право да говорим за екологична катастрофа и разлагането на политическата система, без да засягаме директно света, в който живеем.
Носталгия по времената на ужасите
Това може да се нарече и “злосталгия”. В моменти, когато не сме увлечени по футуристични антиутопии и глобални катастрофи, се поддаваме на носталгията по идеализираното минало, в което мъжете са били мъже, а жените – жени и всеки е Знаел Своето Място. Понякога тези образи на миналото съдържат намек за социални промени, за настъпване на Нови Времена и на бавно покълващите семена на съвременния световен ред.
“Masters of Sex”, “Mad men”, “Downton Abbey” и прочие исторически драми играят по струната, която ни тегли към ония времена, когато социалните роли и половите различия са били по-ясно определени. Даже “True Detective”, действието в който се развива в наши дни, се опира до голяма степен на предъвкване на ужасите от миналото.
Отвращаваме се от “мерзостите” на минали епохи, но затова пък старателно не обръщаме внимание на такива страни от онзи живот, като липсващите водопроводи в домовете или нормално здравеопазване. Вероятно ключът към разбирането се крие в това, че някъде в дълбините на душата си ние тъгуваме по простите отношения в миналото и ясните социални граници. Да си привърженик на равенството – на практика – не е толкова лесно. Освен това, в последните години обществото се променя толкова бързо, че хората изпитват нужда да се върнат назад по собствените си стъпки, за да разберат как сме стигнали до там, до където сме стигнали.
“Игра на тронове” е отличен образец на “ужасен”, но “идеализиращ миналото” продукт. Това важи в по-голяма степен за сериала. В него всички са с идеална външност и хубави зъби, но може точно като селяните в “Монти Пайтън и Светия Граал” да крещят: “Мен ме подтискат!”.
Всички инстинктивно много добре разбираме и чувстваме социалните и половите бариери във Вестерос, даже и да симпатизираме на способните да ги нарушат с уникалността си Брон или Бриен.
В подобно влечение има нещо самоунищожително – дълбоко в нас ние прекрасно знаем, че и в реалността на Вестерос, и в аналогичното минало в реалния свят, едва ли ще оцелеем задълго. В подобни условия или щяха да ни направят много бързо инвалиди, или направо да ни пречупят. Въпреки това, Вестерос ни дава съблазнителната възможност да избягаме от нашата, на пръв поглед по-сложна и немощна епоха, в която жената може (официално) да стане президент, гейовете имат право да сключват бракове и т.н. Гениалността на “Песен за огън и лед” и “Игра на тронове” се състои в това, че вземат тази наша нездрава носталгия, породена от социалните промени, и я превръщат в нещо още по-извратено. (При все, че, както вече отбелязахме, в душите си ние подозираме, че социалните бариери са свойствени и на нашия свят).
“Песен за огън и лед” е написана от човек, който не обича нито войната, нито статуквото, но отлично осъзнава притегателната сила на властта и насилието. Може да ви се струва, че и поредицата от книги, и сериала, се наслаждават на най-лошото в човешката природа, но работата отчасти е в това, че Вестерос просто ни помага да видим тези прояви в самите себе си. Впрочем, именно тази – най-гнусната – част от нашата душа жадува онази кал, която виждаме във Вестерос.
Charlie Jane Anders, io9.com
Вашите коментари