Иронична случайност „украсява“ напрежението в Пловдив, пламнало в средата на юни успоредно с националните акции против кабинета „Орешарски“. Човекът, когото ДПС подкрепи за областен управител, се казва Каймаканов.
Името е съзвучно с турската дума каймакам[ин] (околийски управител) и е подходящо, за да дораздразни националистите, макар че не то предопределя събитията.
Протестът против назначението трае вече месец. ГЕРБ-ерският кмет на Пловдив Иван Тотев го подкрепи, позволявайки да се опъне и палатков лагер. Има опити за блокиране на кръстовища, събират се подписи, борбата продължава. По-бурни страсти кипяха 140 км на запад, в Благоевград, където местният червен лидер Емил Костадинов енергично подкрепи протеста срещу губернатора Муса Палев (ДПС). После БСП си осигури местата на двамата му заместници и може би това е компромисът, който ще успокои топката. Всичкото това вече е било, неведнъж.
Пожарът на бунта
Към края на август 2005 г. 16 организации във Варна образуваха „Революционен комитет“ против назначаването на губернатор от квотата на ДПС. Свещеник благослови юнаците, издигнали лозунга „Братя, падне ли Варна, губим България!“. Пожарът на бунта тлееше в няколко области, където прохождащото правителство на тройната коалиция назначи управители, предложени от ДПС. „Безотговорни политически кръгове подклаждат напрежение...“ - контрира тогава левицата. „Ксенофобски изявления... национализъм...“ - такива неща имаше в декларация, прочетена от премиера Станишев.
Всъщност неговото правителство просто търпеше първите неприятности от иначе удобната формула 8-5-3, родена в мъчителните преговори между БСП, НДСВ и ДПС. Подялбата на постове във властта нямаше как да мине гладко и безболезнено. Подобни сделки са си част от политиката и неслучайно думите „квота“ (виж карето долу) и „партия“ са братовчедки. От латинския глагол partire (деля, поделям) „партията“ е влязла в различни езици, а най-ранното от многобройните й значения е „част от едно цяло“. И в българската политика „запазените места“ са на всяка крачка. Традиционна е висшата математика около листите на БСП, където все се търсят позиции - и то избираеми, за малките съюзници в Коалиция за България, а напоследък и за т.нар. гражданска квота. В средата на 90-те години своите „квотни терзания“ изживя и СДС - в дискусията дали и как ще се превръща в единна партия.
Из класиката. 8-5-3
В прехода, а може би и в цялата ни история тройната коалиция (2005-2009) се откроява със своите „свещени числа“, които ще се помнят дълго - 8-5-3. Но не беше просто да се стигне до тях. Над различна схема - 9-6-4 умуваха БСП, НДСВ и ДПС в първите си консултации (около средата на юли 2005 г.). А през втората половина на август, когато кабинетът „Станишев“ вече беше факт, в. „Капитал“ остроумно изчисли съотношенията към онзи момент: министерски кресла 8 – 5 – 3; зам.-министри 35 - 22 - 14 (т. е. приблизително 5:3:2); губернатори 14-8-6 (т. е. 7:4:3); председателите на комисии в НС 9-6-5. Тази шарения в пропорциите подсказва не само какво преговаряне е падало, но и какви бъдещи отстъпки и/или „компенсации“ произтичат от него. А варненската революция беше предотвратена със следния фокус: ДПС си запази мястото по квота, обаче номинира уважавания в града юрист Петър Кандиларов, българин и при това активен член на... НДСВ. Тънки ходове бяха подготвени и за други „огнища“. Но до тях не се стигна, протестите затихнаха - не без ободряващото действие на частичните местни избори в София, Русе и другаде.
На 1 април 2006 г. лидерът на ДПС Ахмед Доган засегна квотното изкуство пред Шестата национална конференция на ДПС. Той беше в един от своите пристъпи на словесна префърцуненост, обявявайки, че „социално-либералният вектор е целта като модел“. Но следното предупреждение прозвуча по-скоро ясно: „Всяка асиметрия в качеството на властта на централно и местно равнище се отразява негативно върху евроинтеграционния процес на страната.“ Пак тогава г-н Доган поясни, че ДПС не бива да изпада в „ситуация на властова недостатъчност“. Който желае, ще разбере това.
Сила и слабост на коалициите
Подялбата на постове най-често е практика (или необходимо зло) при коалиционните управления в България* още от XIX век. Тогава думата „квоти“ не е на мода, но за „съразмерно участие“ става дума често. След падането на Стамболов (май 1994 г.) България се сдобива с първата коалиция (от три партии), която ще пропадне заради битка за постове. Въпреки че премиер е образованият и прозорлив Константин Стоилов, правителството му оцелява едва 6 месеца. Не успяват да се разберат за министерските постове (тогава те са само 6), както и за сигурни депутатски места в следващото Народно събрание.
5 години по-късно подобни боричкания разтурят (в деветия му месец) кабинета на Димитър Греков. Те ще бъдат обичайна сценка и през XX век. Изследователите на онази епоха подчертават „стремежа на всяка партия да се погрижи за материалното и социалното положение на своите привърженици чрез държавната власт“. Не принципни споразумения били основа на коалициите, а договаряния за управленските постове, особено по места. През ноември 1918 г., в тежко следвоенно време социалдемократите се канят да участват в спасителна за страната широка коалиция. Участник в подготовката описва позициите им така:
„1. Нашите делегати в съвещанията по кризата да изтъкнат, че имат императивен мандат левицата (включително БЗНС - б.р.) да бъде застъпена с 6 поста, а десницата с четири. От шестех поста - два за нашата партия, а именно Министерството на труда и Министерството на железниците и пощите.“ И чак на второ място идват точки като „Вдигане на военното положение“ и „Премахване на цензурата“. През 1931 г. изборите печели Народният блок (3 БЗНС-та и три други партии). Той вече е управлявал веднъж, а премиер е опитният Никола Мушанов от Демократическата партия. Но сръдни за министерски места този път подкопават не само коалицията, а и... съдбата на политическата система. На 15 май 1934 г. Мушанов подава оставка, а 4 дни по-късно се стоварва превратът, премахнал партии, парламент, синдикати...
Въпрос на принцип
Първото коалиционно правителство след 1989 г. е избрано на 20 декември 1990 г.; негов председател е независимият юрист Димитър Попов. Преговорите между БСП и СДС за него са трудни, още повече че терзания има и вътре в двете формации. „За всички е видимо - пише историкът Димитър Луджев, участник в събитията и син вицепремиер в онзи кабинет, - че в БСП и в СДС има противоречия и се води борба за участие в правителството между различните фракции.“ Все пак онези спорове са преди всичко на етажа на политиката, например може ли БСП да започне пазарните реформи, или е по-логично СДС да поеме икономическия блок министерства.
Формулата, улеснила разбирателството, също е „квотна“ - паритет „в осем ключови министерства“ (още една латинска дума, paritas - прилика, равенство). Но както 1990-а подсказва, не „аритметика“ прокарва тънката граница между нормална и безпринципна коалиция. Въпросът е за какво се говори и преговаря на първо място - за политика, или за „местенца“.
Постове се разпредяха и при управлението на дясната коалиция ОДС (1997-2001). Но преди това имаше платформа, договорена, обявена и - както бързо се видя - резултатна. Историкът Драгомир Драганов, добър познавач на българския преход, смята, че у нас квотната практика е извратена от момента, в който заприлича на пазарлък: „Областни управители - толкова от нас, толкова от вас. Зам.-министри - от нас, от вас...“ „Защо е грозно? - продължи проф. Драганов. - По една проста причина - то не е резултат на предизборни, а на следизборни коалиции. Едно е БСП и ДПС да са казали: „Ако ние в предизборна коалиция спечелим 121 места, ще разпределяме така, така, така.“ Но правиш ли го след изборите, мирише на пазарлък.“
* * *
В основата си квотите са числа, аритметически принцип, от който обаче невинаги следва политическа и морална принципност. По време на тройната коалиция активист на ДПС заявява, че в областта Кърджали 8-5-3 не може да има, там движението имало 2/3 от гласовете на избирателите, значи заслужавало повече места. Такава логика носи напрежение в т. нар. смесени райони, бездруго измъчени от безработица. А и плъзнат ли нашироко партийните назначения, то е за сметка на компетентност, професионализъм, ефективност.
През 2006 г. лидер на ДПС във Видин се оплака, че за движението там нямало постове. И нахално поясни: „Назначени по времето на Иван Костов хора ръководят здравната каса, поликлиниката, стоматологията във Видин и не са сменени.“ Ха сега, де! По какъв признак се назначават в XXI век шефове на болници? И по какъв принцип?!
- - - - -
* От 92 правителства след Освобождението (заедно с днешното) коалиционни са 49. В тези 49 не по-малко от 12 са формални коалиции - на БКП и БЗНС през 1949-1989. (Подобни са преди това и двата кабинета на Георги Димитров, но в тях остатъчно присъствие имат и „стари“ партии.) Други 10-11 коалиционни правителства са плод на трайни предизборни (или „предпревратни“) договорености и блокове. Те приличат на еднопартийни.
Николай ГОЛЕМАНОВ, (в. Преса, печатно издание, брой 190 (541) от 15 юли 2013)
Вашите коментари