На 25 септември 1814 г. Виенският конгрес осигурява на Европа 50 години мир. Пред заплахите на руския авторитаризъм и варварския екстремизъм кой ще се заеме с връщането на реда в света?
Преди точно двеста години, на 25 септември 1814 г., руският император Александър I и пруският крал Фридрих-Вилхелм III са посрещнати пред портите на Виена от австрийския император Франц I. Виенският конгрес може да започне, а с него и дълъг период на мир в Европа. Малко е вероятно тази годишнина да бъде отразена от медиите. Мнението за Виенския конгрес не е съвсем добро. Не е ли той победа на реакционна визия за света след пораженията на Наполеон?
И все пак предвид объркването в света сигурно е съществувала известна носталгия сред прусите при свикването на конгреса, който смесвайки блестяща светска суета с успешни преговори, позволява възстановяването и поддържането на реда след безредиците на Революцията и Империята. Дали би било възможно да спрем устрема на нашия свят към пропастта чрез основни принципи на реда и здравия разум? За да разберем това, е необходим главозамайващ полет през историята чрез три ключови отпратки – Вестфалския мир, Виенския конгрес, Версайския договор. Три големи етапа в европейската история, които сложиха край по свой собствен начин на кървавите безредици на континента. През 1648 г. Вестфалският договор прекратява близо едновековни религиозни войни въз основа на принципа "собствена религия за всеки регион".
През 1814 -1815 г. във Виена възстановяването на концепцията за равновесие на силите – общ интерес, по-висш от този на отделните страни, слага край на териториалния и идеологически ревизионизъм на Революцията и Империята. Обратното, през 1918-1919 г. във Версай един договор, който е много строг по своите условия и много слаб в своите средства за контрол, довежда до нов конфликт между 1939 и 1945 г.
Между Вестфалския мир и Версайския договор Виенският конгрес ни позволява сякаш чрез огледален ефект да разберем по-добре спецификата на нашия свят. Във Виена дипломатите, повечето от които от аристократичен произход, засилват усещането за принадлежност към едно и също голямо семейство. Но в неотдавнашно интервю за голям френски вестник носителят на Нобелова награда за литература за 2008 г. Жан-Мари Льо Клезио говори с много дълбочина и авторитет за един проблем: "Съвместното съществуване означава разбиране на това, което може да обиди другия".
Не става дума да се възстановява вестфалският ред, който несъмнено е мъртъв и погребан, а да се създаде нов ред върху други основи. За разлика от 1814 г. основните участници в международната система днес не са обединени от общо желание да защитят съществуващото статукво и това е една от ключовите причини за безредиците. Те са разделени в три категории – държави, които искат промяна на всяка цена и са открито ревизионистични като Русия на Путин или поддръжниците на Халифата, държави, които са готови да поемат рискове, за да защитят минимален ред като САЩ, Франция и Великобритания, и огромното мнозинство, което се колебае между стриктната защита на своите собствени интереси и смътно разминаване между думи и дела, какъвто е случаят с основните регионални участници на близкоизточната сцена от Турция до Саудитска Арабия през Иран.
Как тогава да се създаде "Свещен съюз на умерените" по модела след Виенския конгрес, както изглежда го нарича в своите желания Барак Обама? Изграждането на "мултикултурна коалиция" е несъмнено предварително условие за легитимност на всяка намеса в Близкия Изток. Но то е също така, ако чакаме създаването й, сигурна гаранция за провал.
Ако трябва да стигнем по-далеч в историческото сравнение, след 1815 г. съществуваше "двуполюсна хегемония", според формулата на историка Пол Шрьодер, между Великобритания и Русия, въпреки че други участници като Австрия, Прусия и Франция играеха пълноправна роля. През 2014 г. някои сигурно биха били изкушени да заменят Великобритания и Русия със САЩ и Китай. Не е ли това най-голямата мечта на Хенри Кисинджър? Мечта, която той очертава в новата си книга "Световен ред: Размисли за характера на Нациите и хода на Историята".
В момент, когато сме изправени пред заплахите на руския авторитаризъм и екстремизма на илюминатите, варварите, необразованите и кръвожадните уроците от Виенския конгрес може би изглеждат далечни и индиректни. Но все пак те са ясни. Има общи интереси на всички държави, които стоят над индивидуалните сметки. Китай, Индия и Бразилия са пълноправни "играчи" в световната игра и също се нуждаят от минимум ред. Ред, за който трябва да допринесат. Не става въпрос Пекин да играе с Москва срещу Вашингтон, а да избере страната на реда пред тази на безредието. Защото ние сме в една и съща лодка, изправени пред най-дестабилизиращите подводни рифове на ревизионизма.
Твърде рано е да мислим за свикване на съвременен еквивалент на Виенския конгрес. Къде може да се състои подобна среща? Но не трябва да чакаме да стане твърде късно, за да се вдъхновим от принципите, които направиха възможен успехът на конгреса, открит точно преди 200 години. /БГНЕС
---
Доминик Моиси, професор в Кралския колеж в Лондон и специален съветник на Френския институт за международни отношения. Статията му е публикувана в изданието "Les Echos".
Вашите коментари