1. Путин познава Запада като петте си пръста. Той знае, че нашите политици са предсказуеми. Съзнава, че те ценят стабилността, спазването на договореностите и компромиса. Че всяко решение, особенно в рамките на ЕС, е дълъг и фин процес в търсенето на общата позиция. Всичко това на руския президент му е известно.
Със западните лидери нещата стоят по-различно. Те си нямат понятие от истинския облик на Русия. Те не знаят, какво мисли Путин и като най-добро потвърждение на този факт могат да послужат думите на Ангела Меркел, за това, че “Путин е загубил контакт с действителността”. Те не могат да са сигурни, дали президентът на Русия ще спазва сключените с тях договори, или ще ги прекрати. Те не могат да кажата, дали Путин търси съгласието, или имитирайки добронамереност, подготвя конфликт. Те не са в състояние да предвидят какво, как и кога ще направи Путин, защото самият той иска да бъде приеман за нешаблонен лидер. В същото време, когато Запада търси мир и хармония, Русия сее хаос и непредсказуемост.
2. Плод на стратегията на Путин е ситуацията в източна Украйна: всекидневна дестабилизация, партизанска война, насилие и страх, който разпространяват пропутинските сепаратисти. Колкото и жестоко да звучи, пътническият самолет на малоазийските линии, на борда на който се намираха почти 300 души, в това число и 8- деца, стана “случайна” жертва на този хаос.
Тази безсмислена смърт на абсолютно невинни хора предизвика на Запад справедливо възмущение. Нашите лидери, започвайки от Барак Обама и завършвайки с европейските политици, в един глас се изказаха: “Русия трябва да прекрати военните действия”, “Инцидентът да бъде разследван от международна комисия”, “Това е последният шанс на Москва за сътрудничество”, и т.н.
Подейства ли на Путин риторичното настъпление на Запада? Не. Той очакваше такава реакция. Затова сега се е вживял в ролята на съчувстващ, казвайки, че “такива събития трябва не да разделят, а да обединяват хората”. И ето ви “дезинформационния хаос”, който толкова успешно Москва прилага след поредните си грехове: става дума да се прехвърли вината върху украинската страна. Нали точно Путин каза, че “ако на 28 юни бойните действия в Украйна не бяха възобновени, то и до тази катастрофа вероятно нямаше да се стигне”. Руският президент без никакво притеснение играе ролята на човек, който практично е предупреждавал Запада за подобни последици от украинската политика. Путин води играта по такъв начин, че западните лидери и западната общественост много лесно изразяват негодуванието си, но също толкова лесно са готови да го забравят.
Защо сме способни да се гневим само минута? Защото, въпреки западната риторика за единността на човечеството, това е само звучен постулат на западния разум. На практика ние знаем (и Путин също знае), че едно страдание не се равнява на друго. Страданието и болката на едни, НАШИТЕ, е по-важно от страданието и болката на ЧУЖДИТЕ, които не са наши.
Когато е свален самолет, с който пътуват предимно европейци, кипва СПРАВЕДЛИВО възмущение. Когато в същото време набира скорост конфликта между ХАМАС и Израел, Западът не изказва също такова изразително възмущение. Той дълго и пасивно наблюдава действията на Асад в Сирия, който убиваше жени и деца. Защо? Защото това са престъпления, които се случват далеч от нашите граници. Те не ни засягат пряко. Ние си продължаваме с безметежността в съществуването.
За да демонстрираме, до колко различна може да бъде цената на страданията на еднакви, надарени с едни и същи права човешки същества, да предположим за минута, че над Източна Украйна руските сепаратисти бяха свалили самолет на американска авиокомпания, в който повечето пътници са американски граждани. Или, че сепаратистите уцелят самолет на Lufthansa, и повечето от пътниците са германски граждани, а не както в случая – холандски. Щеше ли възмущението на Запада да е по-силно? Щеше ли върху Путин да се стоварят още по-строги санкции и заплахи за изолация? Щяха ли Берлин и германците да поддържат идеята за търговия с Москва, изтъквайки, че хората са важни, но икономиката е по-важна?
До момента, когато западните лидери продължават да демонстрират, че страданията имат различна градация, че когато засягат наши, реагираме по-бързо и се възмущаваме по-силно, диктаторите от всякакъв тип могат да спят спокойно. Начело с Путин. Няма полза да се надяваме, че руснаците в най-после ще се събудят сами. Путин много добре е запомнил думите на Сталин, който и до днес ми се струва, че определят колективното съзнание в Русия. Сталин казва: “Убилият един човек е убиец. Убилият няколко – бандит. А безумният политик, изпращащ на смърт хиляди, е герой”. Путин в Русия е смятан за герой.
Разбирайки това, още повече сега, в разделения плуралистичен свят, следва да се повтаря, че всички хора имат нещо общо. Това е страданието, което не може да се сведе до частни принципи. Страдащият човек няма цвят на кожата, политически пристрастия или религиозна принадлежност. Той има само страданието си.
Както казва теологът Йохан Мец обаче, “авторитетът на страдащите е слаб авторитет”. Но днес това е единственият авторитет, който “ни е останал в глобализирания свят. Той е толкова силен, че не може да се заобиколи нито от религиозна, нито от културна гледна точка”. Ако това е така, всеки разум, всяка етика, всяка политика, трябва да се подчиняват на страдащия човек. Защото, каква е ползата от разума, етиката или политиката, ако остават глухи за виковете на жертвите и болката на страдащите?
3. Същността опира до това, че Западът се е закалил в циничността. Той въвежда цинизма в политиката като основен принцип на действие. В името на цинизма Запада правеше бизнес с диктатори, които изтезаваха и убиваха своите граждани. Циничният разум подсказваше на нашите лидери да си затварят очите за нарушаването на човешките права от Путин, както и на международни договори, защото ни е нужен руския газ. Политическият цинизъм ни подтиква към такива войни, като тази в Ирак, които печелим бързо, за да загубим после мира - нещо, което в момента става ясен и жесток факт.
С какво в такъв случай, така нареченият Запад, се различава от тях – Путин и неговата прогнила руска империя? Ако Путин гледа на своята политика и я управлява през призмата на хаоса, то Запада разглежда и въплъщава своите политически действия, прибягвайки до цинизма. Хаосът води до сляпо насилие, а цинизмът – до банално равнодушие.
Резултат от хаоса стана атаката срещу пътническия самолет. Смъртта на невинни. Но има и симптоми на стратегия: путинският хаос е метод за дестабилизация на Украйна, за да я държи в състояние на неопределеност, трепет и вътрешни сътресения. Путин не бърза, а хаосът, за да сее опустошение, се нуждае от време. Обаче – и това е лошата новина за Запада – хаосът води до това, че действителността излиза от контрол. И тогава жертва може да се окаже всеки. Така “случайна” жертва станаха пътниците на полет MH17. Добре дошли в света на путиновата неопределеност, в която никога не знаеш кога и ти самият ще се окажеш “случайна жертва”.
Плод на цинизма става и стремежът към мир на всяка цена. Колкото по-радикални са нашите лидери в словесните си възмущения, толкова по-малко радикални са в действията си спрямо Москва. Бизнесът, който Запада води с Путин, не обича нестабилността. Нещо повече, представителите на западните общества, след първия пристъп на гняв, много бързо ще охладят емоциите и ще забравят озлоблението си. Справедливото възмущение ще затихне в сезона на отпуските, защото започва “свети август”. Покупките, които няма как да не направим, защото сега са пуснати разпродажбите. Планираните отдавна развлечения, от които не можем да се лишим, защото животът ни би станал непоносим. Още преди цветята пред посолствата на Холандия, които сега толкова задружно поставяме, да повехнат, гневът ни ще бъде успокоен от необходимостта да се върнем към малките удоволствия и неотложните ни ангажименти.
Зле стоят нещата за Запада, ако отговаряме на хаоса на Путин с цинизъм. Ако у нас, хората на Запада, са останали поне капчица разум и морал, трябва да се завърнем към нашия идеализъм, който гласи, че всички човешки същества имат достойнство. И че страданията на невинните винаги са скандални. От цинизмът, който като тумор разяжда умовете и сърцата ни, може да ни спаси само нашият забравен идеализъм.
Ярослав Маковский — философ, главен редактор на списание Instytut Idei, директор на анализаторския център “Граждански институт”.
Вашите коментари