В покрайнините на планинско село в окупирания от турците Северен Кипър 72-годишният Лакис Завалис върви по каменист път и търси куфарче от изкуствена кожа, което използва като студент по право в Лондон в началото на 60-те години.
Преди 40 години той бил командир с чин лейтенант на намаляващ взвод от изтощени членове на гръцката кипърска Национална гвардия, когато скрил куфарчето под една скала. Той разказва, че малко преди това било наредено временно, както си мислел, оттегляне от предните позиции и искал да облекчи товара си. В куфарчето имало английско издание на "Раково отделение" на Солженицин и един пуловер. Дори през горещите лета в Киренийската планина захладнявало през нощта, когато за да избегнат бомбите, войниците трябвало да живеят в дупка в земята.
Под книгата и пуловера е предметът, който кара Лакис да продължава да търси куфарчето си. Тази година той пробва за втори път, опитвал е и друг път. Там е дневникът, който си води, когато става част от Националната гвардия. Гвардията прави всичко възможно да се противопостави на най-голямата армия на НАТО в Европа през Студената война. Тази армия идва с въздушна и военноморска подкрепа, целяща противопоставяне на Съветския съюз.
През този месец се навършват 40 години от операция "Атила", кодовото име на Турция за инвазията в Кипър. Операцията започва на 20 юли 1974 г. и завършва почти месец по-късно, на 16 август. Турските сили окупират малко повече от една трета от острова в името на турското кипърско малцинство, което не надвишава една пета от цялото население. Окупацията продължава, макар че посещението на американския вицепрезидент Джо Байдън през май увеличи надеждите, че уреждането на кипърския проблем може да бъде постигнато скоро, дори и само за да се раздели плячката от новооткритите залежи на нефт и природен газ край морския бряг.
На 15 юли 1974 г. превратът срещу архиепископ Макариос III, президент на Кипър от 1960 г. след края на британския колониализъм, е дирижиран от военната хунта в Атина, която иска това, което гърците наричат "еносис". Това е същият политически съюз с Гърция, търсен от партизаните от движение ЕОКА, което в края на 50-те години се бие с британците под командването на родения в Кипър гръцки военен офицер Георгиос Гривас. Превратът дава на Анкара всички основания за операция "Атила", която започва пет дни по-късно.
Около 650 военнослужещи в 15-хилядната гръцка кипърска Национална гвардия били професионални войници от гръцката хунта. Тяхното желание за еносис било отхвърлено от поддръжниците на Макариос, които искали Кипър да бъде далеч от необяснимите фашисти, управляващи родината на демокрацията. Противопоставилите се наборници изпаднали в беда. През 1972 г. Дорос Завалис, най-малкият брат на Лакис, който видял живота при управлението на полковниците като студент по право в Атина върнал се в Кипър, за да изпълни националния си дълг. Един военен го чул да изнася критична реч, в която предупреждава за готовност за намеса, ако Макариос поеме по грешен път. Дорос бил обвинен, че е комунист, получил 20 дни арест и бил изпратен в отдалечен крайбрежен пост, наблюдаващ турския анклав.
Тези анклави били охранявани от милиция на кипърските турци, основана в периода на клане между общностите между 1963 и 1967 г. За тях еносис е анатема. Техните собствени екстремисти отговорили с лозунг от една дума: "Таксим". Това означавало разделяне.
Превратът бе кулминацията на продължилата едно десетилетие братоубийствена борба между гръцките кипърци. Атина подкрепила 17-годишния Гривас, герой от борбата срещу англичаните. Той тайно се завърнал от Гърция на родния си остров и създал свое движение ЕОКА Б. Реакцията на Макариос била да създаде гвардия, наречена "Тактически полицейски резерв". Когато през януари 1974 г. Гривас починал от сърдечен удар, хиляди хора присъствали на погребението му в Лимасол. ЕОКА Б, въоръжена от хунтата, продължила да съществува. Част от старите танкове Т-34 на гвардията, подарък от Русия, дали първите изстрели на преврата срещу президентския дворец. Архиепископът вече бил преживявал няколко опита за убийство и извадил късмет. Той избягал в родния си Пафос, откъдето британски хеликоптер го откарал до военната база Акротири. По същото време пристигнали турците. Той вече бил в Ню Йорк и направил обръщение към Съвета за сигурност на ООН.
Сутринта на инвазията Лакис Завалис подкарал синята семейна кола към село Палиометохо близо до летището до столицата Никозия, където се явил за изпълнение на службата си в батальон от резерва 366. Имената се записвали в едно училище. Пътят бил към 30 минути, задминал няколко Т-34 на Националната гвардия. Когато ги изпреварвал, командирите се усмихвали и махали от отворените оръдейни кули. Било към 8 часа сутринта, по небето имало следи от турските самолети Skyhawk. Скоро те щели да нападнат самолета на единствения пехотен батальон на кипърските гърци и да убият техния командващ офицер.
Подобно на повечето жители на Никозия, той бил събуден на зазоряване от изстрели, експлозии и нисколетящи самолети. Качил се на покрива на жилищната си сграда със своята камера Super 8, за да заснеме как турските парашутисти скачат от самолети в подкрепление на анклава на кипърските турци северно от Никозия. Той събрал униформата си, целунал жена си и двете им малки момчета и тръгнал.
На теория кипърските гърци планирали масовата мобилизация като тази, която израелците практикували толкова добре. Но Макариос никога не посмял да позволи учения с участието на призовани резервисти поради страх, че гръцките офицери ще ги поведат към президентския дворец и ще го свалят от поста. Сега хиляди кипърски гърци искали да защитят острова си, докато гърците или ООН не дойдат да ги защитят. Поддръжниците на преврата отворили затворите и пуснали поддръжниците на Макариос. "Разбира се, това беше преди повечето от тях да попаднат под обстрел. Но имаше голям ентусиазъм. Липсваше оборудване", спомня си Лакис.
Двамата му братя стигнали до център за отчитане, на малко разстояние от жилището на Завалис, където живеела овдовялата им майка. Дорос грабнал последната пушка Lee- Enfield от един камион, пълен с малки оръжия. Звеното скоро се насочило на север. Софокъл, средният брат, който учел в Техническия колеж в Лийдс, пропуснал раздаването на последните оръжия и не бил мобилизиран. Това му изиграло лош късмет. По време на първото и слабо спазвано примирие той опитал да открие братята си. Турските войници стреляли по колата му и той попаднал в отделение на британската болница в Декелия, където имало предимно турци. Останал за лечение на 4 огнестрелни рани.
Междувременно Лакис и Дорос отишли на война, но не били заедно. Дорос станал носач на амуниции към отряда за тежки машини, използвал пушката си Lee-Enfield няколко пъти. Нито той, нито брат му били стреляли с пушка по време на курса по основно обучение, което в случая на Лакис било преди 10 години. Не че имало и пушка, с която да стреля, преди да му я даде един ранен мъж при попадането им под въздушна атака и военноморска престрелка. Нито пък втората лейтенантска звезда на пагона му означавала, че той е квалифициран да командва пехотата на фронтовата линия. Тя била там, защото като адвокат, той бил част от правния отдел на Националната гвардия.
Неговите хора не знаели това и когато се срещат с него в подножието на Кирения, те искат да го последват почти навсякъде. Някои още го следват. През май, когато жегата не е толкова силна, няколко души търсиха куфарчето заедно със своя лейтенант, въпреки че той се оплаква, че не всички са пъргави по тези скалисти терени. /БГНЕС
……………
Автор на текста е военният историк Колин Смит. Материалът е публикуван във вестник "Гардиън".
Вашите коментари