Никой вече не обича демокрацията. Против нея са настроени недоволните популисти, бунтуващата се средна класа, бруталните технократи и динамичните авторитарни режими в Русия и Китай. Толкова лошо положението не е било отдавна. Това пише в анализ за fronda.pl полският политолог Михал Куз.
Демокрацията преживява глобална криза. Ако се вярва на рейтингите на Freedom Hous, които се смятат за най-авторитетните измервания за нивата на гражданските свободи и демократичността на ръководствата на страните по света, през последните осем години в света има все по-малко демокрация. И още по-лошо – от “властта на народа” се отдалечават все повече страни като Русия, Кения, Тайланд, Аржентина, т.е. държави, които са с огромно влияние в своите региони. Авторът на книгата Democracy in Reverse (“Отстъплението на демокрацията”) Джошуа Курланцик (Joshua Kurlantzick) пише даже, че ситуацията днес много напомня онази през 30-те години на ХХ век. Причините за това, разбира се, са много, но може да бъдат разделени на три групи: крахът на демокрацията в страните от Третия свят, засилването на евроазиатските авторитарни режими и кризата на доверие към демокрацията в нейната люлка – страните от Запада.
Демократичния фетиш и сривовете
След Самюъл Хънтингтън (Samuel Huntington) е прието да се разглеждат три вълни на демократизация. Първата започва в САЩ след отдалечаването им от аристократичното републиканско управление на бащите-основатели на страната и приемането на по-егалитарно ръководство. Тази вълна постепенно се прехвърля през XIX век в Западна Европа.
Втората вълна започва след победата на антихитлеристката коалиция във Втората световна война, а третата – след краха на комунизма. Много хора си мислеха, че арабската пролет поставя началото на нова, четвърта вълна. След всяка вълна се наблюдава естествен откат, т.е. своеобразна противовълна от автокрация, а в по-ново време – появата на авторитарни и тоталитарни режими. Според споменатата теория, всяка нова демократична вълна трябва да обхваща все по-големи територии, а обратното съпротивление да става все по-малко значимо.
Демокрациите от четвъртата вълна се оказаха изключително нестабилни. Виновни за това са отчасти както завишените очаквания, така и “продажбата” на властта на народа в едно със съмнителните плюсове на Вашингтонския консенсус*.
Освен прекалено съмнителното емпирично обосновано твърдение, че либералната демокрация заедно с либералната пазарна икономика е панацея за всички беди на Третия свят, рекламиралите това схващане само вдигат рамене на твърденията, че (харесва ли им това или не) резките икономически и цивилизационни скокове се случват както в автокрациите, така и в демократичните страни.
Не се наложи да чакаме дълго проявата на ефектите. Икономическата ситуация в много от новите демокрации не се подобри, разочарованията пораснаха, както и нивата на корупция, а ръководствата на страните и локалните елити загубиха контрол над икономиката, защото курса на валутите им стана свободен, а производствените предприятия бяха продадени на чуждестранни инвеститори.
Интересното е, подчертава Курланцик, че в много държави в периода на демократизация нивото на корупция стана много по-високо, отколкото при твърдите авторитарни режими. Както в царска Русия, провинциалните чиновници трябвало сами да се грижат за прехранването си, така и в новите демокрации корупцията представлява нещо като неформален данък. В първата фаза на демократизация нивото на корупция нараства и то предимно в ключови за функциите на държавата места. Това се случва, защото в този момент там още не са се закрепили основите на правовата държава, но вече я няма силната диктаторска власт, която преди това е служила за спирачка на нездравите амбиции на чиновници и олигарси.
Развихрянето на корупцията, нестабилността, икономическото отслабване в наши дни често водят до това, че “прясно демократизираните” народи излизат на улицата практически веднага след предходната революция. Този сценарий ни е добре познат от Украйна, Египет, Тайланд и няколко от латиноамериканските държави.
В определен момент средната класа започва да се опасява от поредните вълнения, предизвикани от нереализираните обещания. Даже и ако малките и средни предприемачи и представителите на свободни професии да са поддържали предишния преврат, с течение на времето започват все по-малко да са доволни от перспективата на власт да застанат популисти, които не рядко се опират и на религиозния фундаментализъм или издигат лозунги с призив за революционно преразпределяне на благата. Средната класа, която се смята за опора на демокрацията, започва да поддържа недемократичната стабилизация на ситуацията, осъществявана най-често под формата на военно ръководство или повече или по-малко предсказуеми диктатури. В Египет именно лекарите, учителите и собствениците на малки магазини ликуваха, когато хунтата свали президента Мохамад Морси, който благодарение на гласовете на нисшите класи и ислямските организации в страната победи в едни напълно демократични избори.
Протестите на средната класа срещу първото поколение демократично избрани лидери изобщо не е египетски “патент”. Подобни събития се случиха във Филипините, Венецуела, Боливия, Кения, Тайланд и Тайван. В целия свят политиката все по-често се прави на улицата, отколкото пред избирателните урни. А демонстрантите искат не разширяване на демокрацията, а свиването й за сметка на гарантирането на реда. Курланцик нарича това явление метеж на средната класа.
Черните рицари на изтока
Това обаче не е единствения проблем на съвременната демокрация. В много региони върху икономическите проблеми се наслагва растящото влияние на Русия и Китай. В политическата литература се е наложило определението “ефект на черния рицар”. Така се нарича механизмът, с който силният авторитарен режим спира демократизацията на съседни страни или пък спомага на диктаторски режими да се закрепят. Жестоката ефективност на армията на Путин или икономическата мощ на Китай днес наистина поразяват и учудват Запада. Излишно е да се обяснява как политиката на тези две държави влияе на страни като Белорусия, Туркмения, Монголия или Казахстан.
Успехът на китайския модел може да се обясни с логиката на глобализацията, която все повече изисква от политическите власти да вземат бързо сложни решения – без да се губи време за трудоемките обществени консултации. А авторитарните режими вършат това далеч по-добре от демократичните.
Примерите тук са много изразителни. Китай разполага в момента с най-големите валутни резерви. Пекин лесно може да предоставя големи кредити, да прави мащабни инвестиции, да унищожава или поддържа икономиките в близките страни. В същото време американската икономика се люшка от една битка в Конгреса към поредното преразглеждане на вече утвърдени разходи, и постоянно се сблъсква с тромавите процедури, което плаши финансовите пазари. Случва се САЩ да разпусне държавните служители в неплатен отпуск заради проблеми с бюджета.
За пример може да послужи не само Китай. Демократичните власти във Филипините са затънали в блатото на политическия хаос. А съсед им е Сингапур, където се провеждат на пръв поглед демократични избори, но практически управлението е в ръцете на наследниците на митичния Ли Куан Ю (днешният министър–председател е неговия най-голям син). Експериментиращият с демокрацията Ирак се намира в съседство с достатъчно стабилният и все по-добре функциониращия Иран. От своя страна, изоставеното от Запада и подложеното на натиск от Путин украинско общество съвсем скоро може да започне да завижда на авторитарна Белорусия.
Авторитарните режими не са пасивни. Те оказват целенасочена финансова и военна поддръжка на сили, които се опитват да свалят крехките демокрации, и на недемократични правителства. Затъналата в кризата Украйна на Виктор Янукович вече протегна ръка към руската кесия, която беше готова да се отвори без излишни условия, но избухна революция. Така че сега руснаците финансират “спонтанните” прокремълски демонстрации в Донецк, Харков и Севастопол. От своя страна африканските диктатори могат с лекота да привлекат китайски инвеститори, които да им напълнят джобовете, без да се налага да слушат досадните демократични поучения, характерни за Запада.
А когато не помагат сладкишите, идва времето и на камшика. Украйна с нейната неуточнена на изток граница няма шансове за членство нито в ЕС, нито в НАТО – все механизми, които могат да стабилизират демократичността в страната.
Аналогично след 2008 година стоят нещата и с Грузия. “Финландизираният” от Китай Тайван също не се държи толкова войнствено, както във времената на генерал Чан Кайши.
Наблюдавайки колко лесно и без излишна срамежливост недемократичните държави провеждат ефективна външна политика, някои западни политици и анализатори вече започват да се поддават на логиката на студената война в стил “нашият диктатор е по-добър от техния диктатор”. След свалянето на Морси този подход, например, стана неофициална доктрина в американо-египетските отношения. Известният американски журналист и политолог Фарид Закария (Fareed Zakaria) в книгата си The Future of Freedom: Illiberal Democracy at Home and Abroad твърди, че просветената олигархия, изповядваща нещо, което той нарича “либерален конституционализъм” – е по-добрият вариант, отколкото нелибералната, преследваща друговерците и малцинствата демокрация. Закария предполага, че Индия и Пакистан са неспособни да постигнат съгласие помежду си заради прекалено многото (а не малко) демокрация. С други думи, по-малко демократично ръководство би било от полза за всички.
Докато четете Закария обаче, не става ясно дали има предвид само погромите на инийските мюсюлмани и пакистанските индуисти, както и фундаменталистките египетски стремежи на “Мюсюлмански братя”. Той е отявлен защитник на Вашингтонския консенсус, така че не е ясно на кого ще послужи поддръжката за олигархията, която е призвана да задушава опозиционните политически сили – на благото на дадена страна и разпространяването на толерантността или по-скоро на интересите на западните инвеститори.
Дрейфът на демокрацията в Западния свят
Любопитно е, че нееднозначното отношение към демократизацията в страните от Третия свят се наслагва върху безпрецедентното снижаване на доверието към демократичните институции на самия Запад. В различаващите се една от друга партии само по отношение на наименованията от година на година членовете намаляват все повече, а изборите се провеждат при все по-ниска активност. Няма нищо чудно, че безименни бюрократи все по-често вземат решения през главата на народа, какъвто беше случаят със съглашението АСТА например.
В резултат на това, доверието към демокрацията, което Европейската банка за развитие измерва всяка година, през последните 7 години се е свило във всички страни от Евросъюза, с изключение на България. В Словакия и Унгария спадът е с 20%. Конгресът на САЩ също се сблъска с най-ниското ниво на одобрение за цялата си история. Самият широко анализиран ефект на разпространение на демокрацията от запад на изток също драстично се забавя. По данни на Freedom House, за едно десетилетие след влизането в ЕС във всички нови страни-членки без изключение се е снижала прозрачността на изборните процеси, негативни промени са се случили със свободата на словото и като цяло със състоянието на демокрацията.
На Запад, както в Азия и Америка, политиката все по-често излиза на улицата. Джошуа Курланцик цитира, например, млада испанка, която казва по време на демонстрация: “Нашите родители са били благодарни, че са им разрешили да гласуват, а ние сме първото поколение, което заявява, че да се ходи на избори е безсмислено”. Сходно е звученето и на думите на неформалния лидер на младите леви италианци – Бепе Грило, след като президентът Джорджо Наполитано за трети пореден път в почти самоуправствен стил назначи “технически” премиер. Грило реагира на назначението на Матео Ренци със сухата констатация, че напълно е загубил вярата си както в главата на правителството, така и в самата демокрация.
В същото време, докато на властта й се удава да избегне дълбоката криза като в Испания, италианците много малко се вълнуват от рокадите в управлението на страната. Американският историк Пол Рей (Paul Rahe) нарича това явление дрейф на демокрацията в посока към токвилински (Tocqueville) мек деспотизъм и заявява, че на Запад този дрейф е започнал веднага след падането на комунизма. Той пише: “Внезапното постигане на пълна хегемония от либералната демокрация” беше посрещнато “в най-добрия случай с внимателен оптимизъм, а в най-лошия – равнодушно”. Сега обаче сме в ситуация, в която скуката, за която пише Рей, се сменя от раздразнение и даже отчаяние. Младото поколение европейци не разполага нито с пълна свобода, нито с материална стабилност, нито със здравите връзки на ниво локални общности и семейна среда.
На свой ред, Марцин Крул находчиво нарича онова, което предлага в замяна днешната цивилизация, съвременен вариант на просветен абсолютизъм, в който се предполага да бъдат окончателно разоръжени еманципираните индивидуалисти и да бъдат отрязани от достъп до политиката, като тя бъде поверена изключително на “професионалисти”. Според Крул, в подобно препарирано общество въпреки всичко ще започне постепенно да се заражда “нещо” – същият онзи радикализъм, който при липсата на алтернативи, от една страна може да замени загубените връзки, а от друга – да низвергне абсолютния режим. Затова в новата си книга “Европа пред лицето на края” (Europa w obliczu konca) Крул призовава да се върнем към размислите за равенството и нарича кръжащият над западния свят призрак на революция с загадъчни “съществени събития от шоков характер”.
Новото Средновековие и новото републиканство
Аз лично съм по-малко оптимист и от Крул. Никой няма да започне да реформира западните демокрации, само заради страха от революции. Революциите винаги се устройват от младите, а при днешната демографска динамика на Запад те са просто много малко. Затова е много вероятно, че в крайна сметка в нашата цивилизация ще се закрепи повече или по-малко олигархичен модел на системата, която веднъж нарекох в свое есе Средновековие 2.0. Властта на новите феодали в Стара Европа ще бъде стабилизирана едновременно от китайците, руснаците и американците. Та нали всички свръхдържави възприемат Западна Европа като някакъв хибрид между банка, музей под открито небе и елегантен извънградски клуб, където никой не иска да вижда революции.
Разбира се, ситуацията не е безнадеждна. Лекарство може да стане постепенното завръщане към която и да е форма на класическото републиканство, съчетаващо в себе си грижата за ценностите на комуната с пълната прозрачност на всички институции и механизми за предаване на властта. На подобно ново-старо републиканство може да му се наложи да обуздае някои от саморазрушителните тенденции на масовата демокрация. Русо в “Разсъждения за управлението на Полша” съветва например, да се дава гражданство и право на глас само на онези хора, които са положили специален изпит. Теоретиците на новите демократични процедури от своя страна пишат например, за генерирани по дигитален метод механизми за контрол на т.нар. “течна демокрация” (liquid democracy).
Преди да започнем да мислим за новите републики, трябва да подчертаем, че републиканството почти никога не е печелило за сметка на грубата сила. Неговите оръжия са били по-скоро търпението и умелото използване на подходящи исторически моменти. В съвременните условия това означава, че пътят към новото републиканско устройство преминава през дългата долина, забулена в постполитически мрак.
Вашите коментари