Световното икономическо пространство днес е залято от широка вълна на паралелна заетост, добила популярност като "неформална".
Това явление се появява за втори път през последните петдесет години:
първият прилив се случи в резултат на глобализацията, достигнала своя апогей в края на миналия век; следващата приливна вълна се зароди в навечерието на кризата и продължава да настъпва на широк фронт.
Сравнителната статистика е красноречива: през настоящото десетилетие с неформална работа са ангажирани над 60% от заетите в Азия, Африка и Латинска Америка; 50-60% - в повечето преходни икономики; 20-30% в развитите постиндустриални държави. Световен рекордьор в дисциплината "неформална заетост" е Индия с нейните 93%!
При това положение е разбираемо защо Международната организация на труда (МОТ) на втора поредна сесия се занимава с новия бум на неформалността.
Както е тръгнало, скоро паралелната заетост от втора по обхват ще стане първа (според броя на заетите); не е изключено същото да се случи и по отношение на обема от стоки и услуги, произвеждани от нерегистрирани икономически единици; що се отнася до хибридните форми на производство (симбиоза между формален и неформален сектор), те напредват в геометрична прогресия. Затова инициативата на МОТ предизвиква толкова голям интерес сред социалните партньори, представени в нея: правителства, работодатели и синдикати. Форумите в Женева се следят и от стотици граждански и професионални сдружения, пряко засегнати от информализацията на глобалната икономика. За тях е важно не само ЗАЩО МОТ атакува новата проблемна ситуация, но и КАК я интерпретира, какви решения предлага, за да се усъвършенстват нормите и стандартите за регулиране на отношенията между икономическите актьори.
Тъкмо този аспект на тазгодишната сесия в Женева заслужава специално внимание и критичен поглед към сблъсъка на мнения и позиции между социалните партньори. Имах възможността да проследя на живо дискусиите през миналата и тази година, както и публикациите на редица експертни и аналитични центрове. Обобщавайки чутото и прочетеното, оставам с убеждението, че към феномена "неформална заетост" се подхожда ретроактивно!
Което означава - с поглед назад, към индустриалната ера на трудовите отношения. А тя сама по себе си представляваше отрицание на онзи начин на производство, който се базира на местните общности и семейството, зачита наследените традиции, приема неписаните правила на икономическо поведение и разчита на личното доверие между икономическите агенти. Очакваше се постиндустриализмът да забие последния гвоздей в ковчега на архаичните форми на производство и дори – да остави в миналото самата представа за труда като креативна и социализираща човешка дейност. Нищо от тези прогнози не се случи. Обратно, напредъкът на високите технологии, навлизането на интернет в производството и управлението отвори нови пространства за практикуване на нестандартни/атипични форми на трудова дейност - работата от разстояние, предприемачество без централен офис, почасова и сезонна заетост, проектно базирана работа и др.
Изправени пред растящото разнообразие от трудови дейности и сложното преплитане между регистрирани и нерегистрирани работни места, изследователите и десижънмейкърите пренебрегнаха очевидната потребност от смяна на господстващата парадигма, разделяща икономическата активност на формална и неформална. Обратно, специалистите насочиха усилията си към усъвършенстване на методологията за идентифициране и статистическо измерване на всички(!) значими разновидности на неформална трудова активност: традиционни и нови, рутинни и креативни, секторни и групови. Тази задача ми се струва непосилна: защото няма как да се обхване необятното и да се измери невидимото – две базови характеристики, с които се отличава съвременната неформална икономика.
Пренасянето на дебата от реконцептуализацията към индивидуализацията/уникалността на неформалната заетост вече дава резултати. Опасявам се, че негативните ефекти ще са повече от позитивните.
Първите симптоми за погрешността на описания по-горе подход се проявиха още при миналогодишните дискусии в МОТ между трите групи представители – правителствени, работодателски и синдикални. Самото заглавие на обсъждания работен документ "Преход от неформална към формална икономика" внушава, че правилната, перспективната икономика е първата/официалната, докато неформалната/втората икономика е тази, която трябва да се транзитира и приспособи към правилата, регулиращи отношенията в традиционния сектор. Подобна теза противоречи и на логиката, и на фактологията в икономическото развитие. Между двата сектора няма и не може да има отчетлива граница, която да се прокара във всеки бранш, регион или на национално равнище. Те не са разположени един до друг, а са вградени в широк континум от организационни форми на индивидуални и колективни трудови дейности.
В т.нар. първи сектор на икономиката масово навлизат неформални единици; и обратно – в смятания за вторичен сектор има предприятия и индивидуални производители, които плащат данъци и осигуровки, сключват договори с бизнес партньори, плащат възнаграждения, които често не отстъпват на заплатите в "първата" икономика. Цялата тази дейност се извършва на светло; разликата с официално признатите организационни единици е само в това, че липсва официална –статистическа и/или юридическа - регистрация. Което затруднява измерването и отчетността, дава изкривена представа за пазарния оборот и създава неточната представа, че всяка неформална дейност изначално е нелегитимна.
По-коректна обаче е другата трактовка: за напредващата конвергенция между формалното и неформалното в глобалното икономическо развитие. Ако се възприеме този подход, това би означавало, че няма сектор, който да е обявен пер - се за еталон; че т.нар. първа икономика не е референтна констелация, с която трябва да се съизмерва втората. Разбира се, следва дебело да се подчертае, че криминалните дейности, каквито са например контрабандата на оръжие и цигари, наркотрафикът и трафикът на хора, нерегламентираният хазарт, данъчните измами и прочие би трябвало да бъдат извадени от категорията "неформална заетост". По дефиниция те са нелегални, т.е. забранени от закона и преследвани чрез закона. Да се разпростират фискалните и морални негативи заради този сегмент върху цялата маса неформални работници и работодатели е не само несправедливо, но и контрапродуктивно в строго икономическия смисъл на понятието.
Тук стигаме до следващия спорен момент, който разделя анализаторите на неформалната икономика: за социалната субектност и икономическия статус на лицата, запълващи тази разширяваща се и дисперсирана ниша на трудовите пазари. " Има неформална икономика, но заетите в нея не са работници, а независими производители!" – това обяснение е широко разпространено сред специалистите по трудово право, социална политика и данъчна практика. На контравъпроса "Работят ли заетите неформални субекти, произвеждат ли продукти и услуги?", обичайният отговор е "Да". И въпреки този убедителен аргумент сред представителите на държавните институции надделява мнението , че неформалите не са работници, защото... нямали работодател!. Подобна интерпретация може да има само едно, тясно юридическо основание: в законодателствата на почти всички страни ясно са дефинирани само две страни на трудовото правоотношение: работодател и работник. Когато първият липсва, това лишава субекта, който се труди, от предвидения в закона правен статут. Парадоксът е очевиден! В случая правната логика е заменила икономическата реалност.
Достоверният факт, че даден участник в трудовия процес е произвеждащ субект, че неговата работа подлежи на само/организация, че създава стойност и реализира продукти на пазара и т.н. е оставен встрани, за да възтържествува юридическото статукво. Но нали всяка правна уредба не стои по-високо от икономическите реалности; дейностите, които са се утвърдили в социалния оборот на стоки и услуги, би следвало да се облекат в правни норми и да се признае тяхната легитимност. Друг е въпросът, каква точно регламентация ще се приеме, след като класическата индустриална формула "работник-работодател" е остаряла и не покрива всички разновидности на трудовите отношения. Да се надяваме, че регулаторната рамка, която ще приеме МОТ, ще бъде се съобразена с обективната еволюция и ще бъде ясно формулирана!
Едва ли има по-сложна и противоречива тема в дебата за неформалната заетост от това, кой и как ще представлява заетите пред държавните и местните власти и в тристранните преговори. Дори и да се реши проблемът с правния статут, това автоматично не означава, че организаторите и изпълнителите на неформални трудови дейности ще бъдат припознати като равнопоставени партньори в социалния диалог. Такова е впечатлението, което предизвикват със своите послания класическите социални партньори преди и по време на специализираните сесии на МОТ. Нежеланието на правителствата и работодателите да признаят организациите на неформалните работници за свой равнопоставен партньор в известна степен е обяснимо: държавата има твърде много грижи, за да приеме безропотно още една – да осигури условия за нормализация на неформалната заетост и социална защита на работещите в тази област; работодателите се страхуват от неопределеността на трудовия и бизнес статус на "неформалите" и се съпротивляват на всеки опит да поемат нови отговорности по уреждането на финансовите отношения с нетипичните икономически агенти.
Изненадата идва от традиционните синдикати, които още със стартирането на дебата за представителността на неформално организираните работници оспорват всеки опит същите да получат пряк достъп до националните и международните преговори. Очакваше се синдикалната съпротива да отслабне и стопи в хода на обсъжданията в залите и кулоарите на МОТ. Оптимизмът се оказа преждевременен. Онези, които вярваха, че синдикатите и неформалните организации, бидейки "братовчеди". /БГНЕС
------
Проф. Кръстьо Петков, председател на Съюза на икономистите в България.
Вашите коментари