Тия дни из всичките медии, особено из Фейсбук, масово пишат за „висящото кафе” в Италия, станало популялно от разказ на Антонио (Тонино) Гуера.
Разказът е писан по повод на една случка, на която той е присъствал в Неапол при своя среща с режисьорите Федерико Фелини и Виторио Де Сика. Става дума за това, че в някои кафенета предлагали «caffe prepagato» или само «pagato» (предплатено, платено). «Влиза добре облечена двойка си поръчва: "Три кафета! Две за нас и едно caffe prepagato!" После в бара влиза некой бедняк и пита има ли prepagato. И барманът му налива безплатно...» (Ало, пенсиите! Ако и у нас имаше prepagato, още приживе можехте да установите разликата между лаваца и леблебия. Не ли?) Не знам кой го преведе като «висящо». Подозирам, че е станало «висящо», щото е минало през руски («Подвешенный кофе») В Италия го наричат още "Caffe sospeso", което също трудно «виси». В блога си колегата (психиатър) д-р Хаджигеоргиев го е превел най-точно и поетично: Кафе "Очакване". Извинаваме се за малкия творчески аншлуз, който сме си позволили в заглавието.
Тоя Тонино вероятно да ви е познат като сценарист на много известни филми: „Джинджър и Фред“ на Фелини, „Забриски пойнт“ на Антониони, „Добро утро, Вавилон“ на братя Тавиани, „Носталгия“ на Тарковски и мн. др. Беше малко комунист и затова в Северна Италия, където са базирани нашите източници, не го обичат много. Лани на 21 март почина на 92 г. И вероятно поради годишнината от смъртта му някой се е присетил за разказа му. Иначе се е писало за това «висящо» кафе. Лично ние сме писали още през 2008 г. Но тогава никой не обърна внимание. Може би щото все още всеки у нас можеше да си позволи да си плати едно кафе...
Медиите пишат, че това «висящо кафе» вече се срещало и на други места по света. И също се появили и други висящи работи. Дали се отнася за ракийки и винца? Така де, много хора не могат да си позволят ракийка. А пък много хора могат, ама им е по-сладко, ако им е «висяща» така да се каже. Общо взето у нас, ако сте забелязали, питиетата се делят на два основни рода: платени и муфта. И чак тогава идват видовете – ракия, водка, виски.
Това с кафето ме подсеща за книгата на Лий Чайлд „Нищо за губене”. Обикновено криминале, но има един особен момент. Главният герой, Джак Ричър, вижда в една закусвалня момиче, почти дете още, което стои на масата и явно няма пари да си поръча нещо за ядене. Той й поръчва вечеря. После й предлага пари, за да може и на следващия ден да си купи нещо за ядене.
"- Не мога да приема парите. Не мога да ги върна.
- Тогава ще ги предадеш напред. Знаеш ли какво означава това? Означава, че след години ще влезеш в някоя закусвалня и ще видиш някой, който има нужда от помощ. И тогава ти ще му помогнеш...»
Предай нататък!
А дали у нас има подобни неща? Дали ние предаваме напред доброто, което някой ни е направил. Знам, знам, че имаме такова телевизионно предаване, знам, че е по действителни случаи... Но доброто има нужда от много повече, за да се завърне в живота ни...
Оня ден Калин Терзийски разказваше покъртителна история. Всъщност, тя е покъртителна, защото той я е разказал, иначе такива истории се случват непрекъснато около нас без някой да ги забелязва. Та имал той среща в луксозното кафе на «Шипка». Влязло момиче, на около 15, с явна умствена изостаналост. Влязло вероятно да проси...
«Момиченцето се огледа и точно в тоя миг - преди да е направило каквото и да било - дойде един барман, високо и силно момче. Хвана с доста сериозен борчески захват момичето - за врата и за гърба - и го повлече навън. Именно повлече! То се дръпна и започна да скимти...»
Пред безмълвния поглед на присъстващите в кафето...
«Ние, пише Терзийски, сме винаги много състрадателни към кученца и котенца, към дечица и болни - стига да не ни пречат да си пием кафето... Имаме право да си пием кафето, без да ни обезпокояват разни дебили и имбецили! Точно тия думи виждах изписани по повечето лица в кафенето...»
Забравих да кажа, че в кафенетата, където дават «prepagato» не му го наливат на сиромаха в пласмасова чашка, да си го пие навън и да не смущава почтените италианци, а му го сервират като на нормален човек. В това е смисълът, а не в глътката кафе. То италианското е половин глътка даже... Въпросът е с този дребен жест да се подскаже на изпадналия в немилост пред живота човек, че не е отхвърлен от обществото...
Тони Филипов, д-р
Вашите коментари