Научната общност, а и обществото като цяло повече от година очакваше с интерес широко афишираните, но не подложени на предварително обществено обсъждане промени, които се подготвяха в Закона за развитие на академичния състав в Република България (ЗРАСРБ), създаден от екипа на позабравения бивш министър на образованието в първия кабинет на Бойко Борисов, Сергей Игнатов.
В научните и академични среди отдавна съществува съгласие по отношение на необходимостта от усъвършенстване на въпросния закон с оглед създаването на нормална и справедлива регулация на академичната кариера на все по-застаряващия и оредяващ състав на българските университетски и научни звена.
И друг път се е случвало очакваното подобрение на законовата уредба реално да не се получи поради множество различни причини, повечето типични за нашата страна. Но този път по наше мнение е приет закон, който вместо да създава и поддържа атмосфера на свобода, толерантност и уважение към академичното съсловие, налага практики, които брутално ограничават академичните свободи и автономия, насърчават доносничеството, противно на всякакви закони насаждат презумция за виновност и стимулират междуличностни конфликти. Под маската на „борба“ срещу негативни явления и практики в науката в името на съхранение на нейната „морална“ чистота, се залагат инструменти в ръцете на Министерството на образованието и науката (МОН) за разправа с неудобни лица от различен порядък, което меко казано звучи смразяващо и ни връща към едни времена, които смятахме за отдавна отминали.
Борбата за „морална“ чистота на науката според новоприетия законопроект ще се води от Министъра на образованието и науката с помощта на новосъздаден орган към него, наречен Комисия по академична етика. Такъв орган съществува в повечето университети у нас, той е конструиран и функционира в условията на академична свобода и автономия, съгласно вътрешните правила на сътветния Университет. По правило всички позиции в тях са изборни длъжности и имат четиригодишен мандат, какъвто е и мандата на всички органи за управление в университета.
Комисията по академична етика към Министъра обаче, ще се назначава от него, тя ще се състои от пет члена, единият от тях правоспособен юрист. Законът предвижда Председателят и тримата членове да са представители на четирите научни области (?!), а предложенията за тях ще се правят от научни организации, университети, неправителствени организации на учени и социални партньори (?!). В действащия в момента Класификатор на областите на висше образование и на професионалните направления са включени 9 области на висше образование и 52 професионални направления. Как от тях ще бъдат подбрани въпросните четири научни области и техни представители да бъдат предложени за Комисията по академична етика е пълна загадка. В момента в България има над 40 държавни висши училища и около 20 частни университета и колежи и ако към тях прибавим няколкото десетки неправителствени организации, свързани с науката и научните изследвания и незнайно колко социални партньори, е интересно да се знае, как точно и по каква процедура те ще могат да излъчат въпросните четирима души за членове на посочената Комисия, които да бъдат назначени от Министъра. И тук разбира се има само един възможен отговор и той е, че Председател и членове на тази Комисия ще бъдат тези лица, които Министърът реши. По странен начин е „решен“ и въпроса с гласуването в Комисията. Правоспособният юрист може да даде становище относно наличие на определени правни проблеми, но не е компетентен да реши по същество проблем в някоя от 4-те научни области, които и да са те. Как ще се осъществява тогава гласуването? Или още изначално е ясно, че както в едни вече позабравени времена то ще бъде „единодушно“ и ще подкрепя определени внушения от висшестоящия орган.
За разлика от аналогичните комисии в университетите, Комисията по академична етика към Министъра на образованието и науката няма мандат, нейните членове са изцяло зависими от волята на Министъра,той ги назначава, той има правото да ги освобождава по всяко време и без мотиви, съгласно т. 6 на ал. 5 от параграф 32 на Закона за изменение на ЗРАСРБ. Следователно тази Комисия ще бъде инструмент за употреба в ръцете на Министъра на образованието и науката. Този извод се потвърждава от още едно обстоятелство. Ако това е уникална комисия, единствена по своя характер, която трябва да бди за „чистотата“ на академичната наука в национален мащаб, срещу всякакви опити за нейното „опошляване“, то би трябвало тя да е съставена от безспорни авторитети в националната наука, хора със забележителни научни постижения и монолитен морален облик. Но изискванията, които закона поставя за членство в нея са пределно ниски за подобна позиция – хабилитирано лице, притежаващо образователна и научна степен „доктор“ и не по-малко от 10 годишен стаж по специалността. В момента в нашата страна няколко хиляди души отговарят на посочените изисквания и следователно Министъра ще назначи във въпросната комисия тези лица, които той реши и са удобни за него.
Симптоматична е и „законодателната воля“ броят на членовете на въпросната комисия да е по-малък от изискуемия по същия закон брой на членове на научни журита за присъждане на научни степени и заемане на академични длъжности. Съгласно Закона научното жури за присъждане на научни степени е в състав от 5 или 7 души, от които най-малко 1 или 3-ма са професори, а при заемане на академична длъжност доцент или професор са 7 души като най-малко 3-ма или съответно 4-ма от тях са професори.
Нека сега се вгледаме във функциите, които законодателят възлага на Комисията по академична етика към Министъра на образованието и науката. Споменатият вече параграф 32 от новоприетия Закон предвижда тя да разглежда всички сигнали по отношение на провеждани процедури за присъждане на научни степени и заемане на академични длъжности, както и сигнали за наличие на плагиатство в представените за оценяване научни трудове и за недостоверност на представените научни данни и конфликт на интереси. В този смисъл тя ще представлява орган, който ще следи за „моралната чистота“ на науката и научните изследвания. Но забележете, това ще се извършва само по сигнали. Няма възможност Комисията да се самосезира при наличие на факти или обстоятелства, даващи основание да се търси потвърждение за наличието на подобни негативни явления. Допустимостта на съответния сигнал обаче няма да бъде преценяван от самата Комисия по академична етика, което би било нормалната процедура в този случай, а от друга комисия, пак назначена от министъра, в която ще има правоспособен юрист и експерт, отговарящ за дейността на висшите училища, или казано на разбираем език, просто двама административни чиновници от министерството. Тук няма да коментираме въпроса с гласуването в комисия от двама членове. Ами ако гласуват противоположно? Чий глас ще надделее? Ясно е, че отново вездесъщият Министър ще реши!
По този начин се създава един много ясен „канал“, чрез който ще могат да се филтрират постъпващите към Министерството сигнали. Спрямо посочената комисия не са предвидени никакви механизми за съдебен контрол, нейната дейност ще бъде абсолютна непрозрачна и по този начин чрез инструментите на административната власт ще се дава ход на „подходящите“ сигнали и ще се спират „неподходящите“. Доказателство за истинската роля на въпросната Комисия по академична етика ни дава и приетата дефиниция за „плагиатство“. Съгласно легалната дефиниция то представлява „представяне на собствени на трудове, които изцяло или частично са написани или създадени от другиго, без позоваване и цитиране“, а в в т. 7 от параграф 38 на новоприетия закон към това е добавено „в процедурите за придобиване на научни степени или за заемане на академични длъжности“. Следователно ще се установява и съответно санкционира не плагиатството въобще, а само това, което се използва при кариерното израстване на академичния състав. Така министерството откровено си признава, че всъщност целта му е да се създаде инструмент за контрол върху академичната кариера на работещите в академичната и научната сфера, а не да се бори за „моралната чистота“ на науката въобще, защото тогава би трябвало да се преследва и наказва плагиатството навсякъде в научните публикации и изследвания. В същия ход на мисли, в цитирания параграф има легално определение за „недостоверност на представените научни данни“, представено като „умишлено използване на неистински и/или манипулирани данни“, което дава възможност за сериозна фриволност при тълкуването на това деяние, без да е ясно кой точно и по каква процедура ще докаже наличието на умисъл при деянието. Ще припомним, че за разлика от предвиденото в горецитирания закон, в правовата държава само независимият съд е компетентен да определи дали дадено деяние е умишлено, какъв е вида умисъл, а той винаги е свързан и с определяне на вината, а не някаква комисия, зависима изцяло от Министъра, да посочва „виновните“ и да определя техните съдби.
И тук стигаме да един елемент на новоприетия закон, който буквално би втрещил всеки непредубен читател. Законодателят абсолютно необосновано е решил буквално „необятно“ да разшири кръга на възможните автори на сигнали към въпросната Комисия по академична етика, назначена от Министъра. В правовата държава допустимостта на някакъв иск/жалба/молба винаги се свърза със статуса на правния субект, който го е предявил. И в правния, а и в човешкия мир има едно единствено определение за допустим ищец/жалбоподател и това е такова лице, което има правен интерес, което има законен интерес от нещо, или на което са нарушени законови права. Това е известно не само на студентите, изучаващи тази специалност, но и на всеки студент изучавал основи на правото в първите курсове от следването си. Но с нашите законодатели това не е така и тук те правят „епохална“ промяна в правната теория – в т. 21 на параграф 35 на Закона е записано, че „заинтересовано лице по този закон е всяко лице придобило научна степен в съответното професионално направление или е хабилитирано лице (!?). Това означава, че всеки с образователно-научна степен „доктор“ в съответното направление и всеки доцент или професор (в България те са над 10 000), независимо от неговата научна и професионална област, може да подава сигнали за плагиатство и за представяне на недостоверни данни за друг свой колега или просто член на академичен състав на някой университет или научна организация, познат или напълно непознат, без да носи никаква отговорност за това! Всеки сигнал от подобно лице, стига то да е написало своите идентификационни данни, изискуеми от закона, ще трябва да бъде приет като допустим и ще трябва да бъде разглеждан от Комисията по академична етика към Министъра на образованието и науката. Така се стига до пълния парадокс членовете на комисията и арбитрите също да са заинтересовани лица. Всички знаем, че когато при даден съдебен процес някой от съдиите е заинтересовано лице по каквато и да е причина, той е задължен да си направи отвод. Но при това определение на понятието „заинтересовано лице“ за целите на закона и така конструираната комисия и арбитри, те са заинтересовани лица и не могат да решават такива спорове! Нещо повече, това освен, че противоречи на всички законови изисквания, противоречи и на нашия основен закон – Конституцията!
Не знам дали читателите разбират за какво става дума. Чрез този текст се създава възможност на практика всеки от академичната и научната област в нашата страна, да подава сигнали срещу всеки за такива тежки нарушения като плагиатство или представяне на недостоверни данни в научни трудове и публикации, и то с ясното съзнание, че не носи никаква отговорност за това! А за това в нашата родина винаги ще се намери повод и той може да няма нищо общо с конкретния случай. За всеки, който е работил в академична или научна среда е пределно ясно за какво става дума. Той стана еди си какъв, а не аз; той спечели еди си какво, а не аз; неговият дипломант/докторант направи еди си какво, а моят не можа; той публикува еди си какво еди си къде, а не аз и т.н. Сериозно място в подобни съждения има и обикновенната човешка завист, широко разпространена в нашия географски регион. Причини и поводи за такива сигнали могат винаги да се намерят, а и обективни условия съществуват – в една обемна научна продукция могат да се намерят елементи на взаимстване или данни, чиято истинност се оспорва от някого. И така, нека да му спретнем един сигнал, нека го проверяват и той да се оправдава и доказва своята невиновност!
Когато постъпи подобен сигнал, откъдето и да е и от когото и да е, стига само да не е анонимен, Комисията по академична етика назначава трима арбитри, които да се произнесат по същество, без да е посочено по какъв начин те ще бъдат подбрани. Изискванията към арбитрите, които предявява закона отново са възможно най-ниските в подобни случаи – да са хабилитирани лица от същата специалност или професионално направление. Така комисията има пълна свобода да повлияе на окончателното решение по случая като подбере такива арбитри, които да се произнесат по необходимия и желан от Министъра начин. При подобна процедура не се спазва презумцията за невиновност, а точно обратното, презумция за виновност. Щом има сигнал, той задължително се разглежда и следователно се приема, че потърпевшият априорно е виновен. И ако той по някакви причини (политически, лични или други) не е достъчно „симпатичен“ на Министъра или на членовете на „неговата“ Комисия по академична етика, то тогава тя го обявява за „плагиат“ или просто за „лъжец“ (защото е представил неверни данни), след което следват най-тежките санкции – отнемане на научни степени и уволнение от съответната академична дъжност (за едно провинение следват две особено тежки наказания, което е поредното противоречие с правните принципи), пълно морално опозоряване пред академичното съсловие и обществото, лишаване от възможността да упражнява изобщо професията, на която е посветил целия си съзнателен живот, а дори при причинена смърт при пътно-транспортно произшествие провиненото лице може да шофира отново.
И при тези тежки последствия за потърпевшите те изцяло са лишени от каквито и да е възможности за защита. Решенията на посочената Комисия не подлежат на съдебен контрол, тъй като такъв не е предвиден в Закона, а така също и никаква форма на апелация (обжалване), ако има несъгласие с нейните решения. В този смисъл, така конструираната Комисия по академична етика представлява инструмент за налагане на политическа воля над академичната общност и осъществяване на контрол над нея, за налагане на атмосфера на страх и разправа с „несъгласните“ и „недоволните“, за насаждане на атмосфера на доносничество и подозрителност. Тя явно ще служи за назидание и предупреждение към всички представители на научната общност какво може да им се случи, ако някакъв повод дръзнат да не се подчинят на волята на Министъра и опитат да защитят своя труд и законни интереси. Всичко това „изяжда“ академичната свобода и автономия, превръща науката и висшето образование в област на несвобода и я затиска с покривалото на мракобесието. Тук аналогията с прословутите „тричленки“ от времето на военния комунизъм и диктатурата на пролетариата се налага от само себе си. Нима тези времена се завръщат отново за академичната общност в нашата страна?
Но с това абсурдите не свършват. С измененията на Закона за развитие на академичния състав се предвижда възможност със сигнали за плагиатство и представяне на неверни резултати да се оспорват не само всички актуални процедури по защита на дисертационни трудове и заемане на академични длъжности, но и всички отминали по този закон. Това означава, че законът придобива обратна сила и по него може да се търси отговорност за действия, които са се случили при действието на други условия и правна система, което очевидно е репресивна мярка, която в една демократична и правова държава на страна-членка на европейския съюз е правно недопустима. Но нещата тук стигат до пълен абсурд. По този начин могат чрез сигнали да се оспорват и процедури по отменения през 2010 год. Закон за научните степени и звания, който е бил действащ за периода от 1972 до 2010 година, което означава обратна сила на новоприетия закон за период от близо 50 години или половин век, т.е. за „престъпленията“ плагиатство и представяне на недостоверни данни, определени като такива както се видя от една 3-членка, няма триинстационен съдебен котрол, няма давностен срок. По този начин те са приравнени с най-тежкото престъпление спрямо човечеството – геноцид, за който няма давностен срок! Но правовата държава приема, че дори и за най-тежките престъпления тече давностен срок, след изтичането на който техните извършители на подлежат на съдебно преследване. И по този начин няма ли да опетним от чисто човешки мерзки чувства паметта на известни учени, които вече не са между нас.
Приетите промени в Закона освен всичко останало предвиждат разделяне на членовете на научната общност на две категории: „първа категория“ – тези, които изпълняват наукометричните изисквания, които тепърва ще бъдат въведени с бъдещия правилник за приложение на Закона, и „втора категория“ – такива, които не ги изпълняват. Първите ще бъдат вписани в регистъра на Националния център за информация и документация (НАЦИД) и ще могат да бъдат избирани за членове на научни журита. Вторите, независимо че са хабилитирани лица и че имат съответните научни степени, няма да бъдат вписани в регистъра на НАЦИД и съответно няма да имат такива права, докато не изпълнят новите изисквания (?!). А тези изисквания ще могат да се променят при всяка промяна на правилника. Прилагането на такъв подход означава например, ако използваме една аналогия, че не трябва да бъдат признати и съответно вписани в регистрите на МОН всички дипломи за висше образование, които не отговарят на съдържанието на актуалния към момента учебен план за съответната специалност. Дипломата следва да бъде вписана след като бъдат издържани допълнителните изпити по новия учебен план, и до този момент да се счита, че лицето няма правата на завършило висше образование (?!).
Не знам дали картината, която описах е мрачна, но за съжаление тя е истинска. И това съвсем не е пълния списък на гротескните неща, които включват новоприетите промени в Закона за развитие на академичния състав и Закона за висшето образование. Има и други, не по-малко несъстоятелни и абсурдни, погазващи грубо правни принципи, залегнали в нашето и европейското законодателство.
На целия този фон изключително цинично звучи записаното в допълнителните разпоредби към Закона за развитие на академичния състав в Република България задължение висшите училища да приведат своите правилници в съответствие с изискванията на Закона и Европейската харта на изследователите. Два напълно несъвместими документа – единият както се видя по-горе задушаващ свободата и насаждащ мракобесие, мнителност, липса на колегиалност, и другият, определящ академичната свобода на изследванията като основна движеща сила на прогреса. Как по-точно да се случи това?
Всичко това ми напомня обществото, описано от Т.Хобс в безсмъртното му произведение „Левиатан“, в което всеки воюва срещу всеки, като изпраща „сигнали“ до върховния Суверен, а той ги дава на създадената от него „комисия“, която наказва „лошите“ и „непослушните“ с обществен позор. Нима искаме да живеем на такова място и при подобни условия? А дали академичното съсловие у нас заслужава това?
Моля, отворете широко очи!
Правдолюб Боев
Вашите коментари