Точно преди девет години, на 25 април 2005 г., на тържествена церемония в Люксембург България подписа Договора за присъединяване към Европейския съюз.
По щастливо съвпадение на обстоятелствата, на днешния 25 април отбелязваме и старта на кампанията за поредните избори за Европейски парламент, които ще се проведат на 25 май т.г. Членството на България в ЕС е не просто най-големият успех на българския преход от комунистическа диктатура към европейска демокрация. Въпреки огромните проблеми на адаптация, това е стратегическо постижение на българската държава, което тепърва ще определя живота на поколения напред. Както казва Ханс-Дитрих Геншер: "Нашето бъдеще е в обединена Европа. Друго бъдеще нямаме"
До изборите за Европейски парламент остава само месец и европейската публична и медийна среда кипи от многобройни идеи и предложения за поредни варианти на "генно модифицирано" европейско политическо инженерство. Какви ли не комбинации и схеми за бъдещето на ЕС обсебват предизборната риторика. Това се случва винаги преди европейски избори, но този път ситуацията е много по-непредсказуема и рискова, от когато и да е било.
От каквато и позиция да разглеждаме настъпилите промени в Европейския съюз през годините на изтичащия мандат на Европейския парламент, няма никакво съмнение, че точно през петте години 2009–2014 съюзът изпадна в дълбока криза като икономическа и гражданско-политическа конструкция. Криза с разнопосочни и противоречиви финансови, икономически, политически, миграционни, мултикултурни, националистически и популистки аспекти в различните страни членки.
Като похлупак на всичко дойдоха днешните драматични събития в Украйна и сблъсъкът с Русия, които без съмнение ще доминират кампанията за предстоящите европейски избори. Дойде времето да си признаем, че разширението на ЕС на изток, в "посткомунистическата" част на Европа съвсем не се оказа толкова успешно, колкото всички очаквахме. Напротив, за 25 години след падането на Берлинската стена, от цялата огромна Съветска империя само трите мънички прибалтийски държави Литва, Латвия и Естония, успяха да станат членове и на НАТО, и на ЕС. Не е много по-различна и ситуацията в бивша Югославия. След кървавите войни в края на ХХ век, ужасяващите военни престъпления и етнически прочиствания, до сега успяха да се спасят само Словения и Хърватска.
На този фон концепцията за "Европа на няколко скорости" е сред предложенията, с които се жонглира най-активно през последните години. Темата е актуална и широко коментирана в България. По разбираеми причини инициативата е френско-германска. Основната теза предпоставя твърдението, че сегашният съюз от 28 държави е вече твърде хетерогенен, за да може да се интегрира с еднакво темпо. Вместо това, има нужда от диференцирана по дълбочина и скорост интеграция. Страни членки, които не са в състояние да участват в по-нататъшното развитие на ЕС или желаят да участват по-бавно, не трябва да спират другите. Където не е възможен общ подход, съществува необходимост от прилагането на модела "Европа на различни скорости" с респект към политическия напредък, развитието във времето и преди всичко към националните особености. Очевидно става дума за логични разсъждения, преди всичко в областта на икономиката, където така или иначе отдавна Европа е на няколко скорости. Но не трябва да забравяме най-важното, че след Украинската криза ЕС никога повече няма да се възприема само като икономическа общност, а като единен важен политически играч, от когото се очакват общи ценности и интереси в сферата на външната политика и сигурността. И тук вече не може да има няколко скорости, защото в политиката на сигурност това означава и няколко посоки.
Преминаването на ЕС на няколко скорости в общата външна политика ще бъде дискриминация към повечето от новите страни членки, а за страната ни ще бъде равносилно едва ли не на изключване от съюза. Особено при "бисексуалната" ни позиция в конфликта между ЕС и Русия. Вече едва ли ще можем да се аргументираме с позицията, че София се намира географски между Брюксел и Москва, но не и политически, защото София е Брюксел и оттам трябва да води диалога с Москва.
Нещо повече, "Европа на няколко скорости" ще стимулира допълнително активирането на руското лоби в България. А с това лоби са свързани и корупцията, и олигархията, и проблемите с върховенството на закона и "енергийния рекет". При всички положения "Европа на няколко скорости" ще ни затрудни да защитим позицията си на стабилна източна граница на ЕС и ще повиши риска да се превърнем в "санитарна зона" между ЕС и Русия с всичките възможни негативи за страната ни.
От стратегически гледна точка "Европа на няколко скорости" автоматично ще забави допълнително процеса на разширение на съюза на Западните Балкани, като флиртът между Путин и Сърбия е точно в тази посока. На практика ще се сложи край и на "Източното партньорство", което вече така или иначе е едно голямо разочарование за общата външна политика на съюза. Към това ли се стремим? Едва ли. Най-малко България може да има интерес от подобно развитие. Както написа Йошка Фишер напоследък: "Политиката на разширяване на ЕС не е само някакъв тежък висящ аксесоар, който нарушава покоя на Европа, а освен всичко друго, е и скъп. Преди всичко, разширяването на ЕС е необходима съставна част от общата европейска политика на сигурност. Тя е неговият решителен знак за "навън", неговият принос към геополитиката." /БГНЕС
Аспарух Панов е български политик. Депутат е в ХХХVІ народно събрание и ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ). От 1994 до 1996 г. е вицепрезидент на Либералния интернационал. От 1998 г. до 2013г. работи в германската политическа фондация "Фридрих Науман". Автор е на 3 книги и голям брой публицистични материали.
Вашите коментари