Отначало си помислих, че Шон Карни е объркал записите. Като нищо, рекох си, грешката е станала така: На път за Президентството кореспондентът на в. „Уолстрийт джърнъл“ хваща такси. Попада на шофьор, който криво-ляво говори английски.
Двамата си лафят приятелски, даже си разказват вицове. Докато се хилят, Шон разпитва каква е хавата, а таксиджията фамилиарно го светка що за птици са българите. Говори за тях в трето лице, множествено число („Българите са много приятелски настроени. Българите са също така много интелигентни хора“) и се кикоти снизходително („Добри хора, но не толкова добре организирани"). Имат, разправя шофьорът, „специален ген“, пък и в продължение на много години са били „изключително силно зависими като член на Съветския съюз"...
Ако гласът на Плевнелиев не се чуваше ясно, наистина нямаше да повярвам, че Шон Карни е взел интервю от българския държавен глава. А ако записът не беше пуснат в сайта на институцията, нямаше да повярвам, че президентът не разбира колко неадекватна е изявата му пред в. „Уолстрийт джърнъл“.
Защо неадекватна ли?
На първо място, заради странното хрумване да говори на английски – език, който владее на средно ниво. Това обстоятелство показва, че или Плевнелиев сериозно се надценява, или че подценява сериозността на институционалните си задължения.
Така или иначе, президентът отказва услугите на професионален преводач, въобразявайки си, че английският му е достатъчно добър. Да, той е достатъчно добър, колкото да проведе неформален разговор, но не и за да даде интервю за авторитетна американска медия.
Ето защо на моменти Плевнелиев трагикомично се запъва, в други си превежда буквално от български, в трети притеснението му предизвиква неуместен смях. По-лошото е, че неговият не особено богат речников запас води до недоразумения като тези, че сме били „член на Съветския съюз“ и че лично той имал готовност за съставяне на ново служебно правителство.
Впрочем от изявлението му, че страната може да има и пет правителства през тази година, „Уолстрийт джърнъл“ логично стига до заключението за задаващ се на хоризонта нов служебен кабинет:
До края на 2013 г. България наистина „може да има пет правителства“, ако до 30 ноември се проведат предсрочни избори. Което пък означава Орешарски да падне най-късно в началото на политическата есен. Подобно изказване, произнесено от президент, следва да се тълкува не като прогноза, а като знак за намерение. И тъй като в случая то съвпада и с политическите намерения на парламентарната опозиция, и с настроенията на повечето протестиращи, които искат незабавна оставка на кабинета, Шон Карни коректно озаглавява кореспонденцията си от София: „Президентът на България е готов да назначи ново служебно правителство“...
ОК, Плевнелиев действително не го казва в прав текст. В по-голямата част от интервюто обаче той се представя за фактор, от когото зависят съдбините на отечеството, и ако един журналист не познава фактите, лесно би се заблудил.
"През февруари отидох на платформата с протестиращите. Бях там, на платформата, и крещях (смее се), опитвайки се да им кажа нещо, и те ми крещяха (смее се), но накрая доказах, че съм смел президент, който не се страхува да отиде дори на платформата, когато моята нация се нуждае от това."
Героично, нали?
Само че се разминава с истината:
На 24 февруари Плевнелиев действително отиде при протестиращите, качен върху покрива на бус. Гледката беше трогателно нелепа, защото хората го освиркваха, докато безпомощно стоеше с мегафон в ръка и се опитваше да им каже нещо.
Тогава те въобще не виждаха в негово лице „смел президент“, а единствено фигурант на току-що оттеглилото се управление. Сламен човек, заел президентския пост по чиста случайност („Който и да бяхме извадили, щеше да бие“, каза след победата му Бойко Борисов), при това достатъчно самокритичен да твърди, че не става за държавен глава (http://www.youtube.com/watch?v=lxDFKYlAqqA&sns=fb).
Точно пет месеца по-късно, в нощта между 23 и 24 юли, президентът се уплаши да отиде „на платформата“, въпреки че около парламента се разиграваха сцени, подобни на онези от януари 1997 г. Хората очакваха от него да постъпи като предшественика си Петър Стоянов, но Плевнелиев предпочете да призове за ред и спокойствие два часа след началото на кървавия сблъсък, и то под формата на съобщение от своя прессекретариат...
Доколкото пред „Уолстрийт джърнъл“ се хвали и с ролята си на обединител (вменена му впрочем от Конституцията), ще припомня още нещо:
В деня на сблъсъците зам.-председателят на ЕК Вивиан Рединг любезно помоли Росен Плевнелиев да работи за „политическа стабилност и национално съгласие между политическите партии". Г-жа Рединг по същество дипломатично скастри изживяващия се като протестиращ държавен глава, охлаждайки ентусиазма му да води очевидно неприемливата за Европа окопна война с парламента и правителството.
Това обяснява защо Плевнелиев внезапно „прибра перките“ и панически тръгна да опровергава хипотезата за нов служебен кабинет. Пуснатият в сайта на Президентството аудиозапис явно целеше да разсее съмненията, че се кани да играе активно в кризисната ситуация, разширявайки твърде самонадеяно правомощията си.
Дотук, между другото, държавният глава правеше тъкмо това, с което е и конституционно, и морално укорим:
На 14 юни свали доверие от кабинета „Орешарски” заради избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Това се случи, въпреки че проспа промените, които парламентарното мнозинство вкара в Закона за ДАНС, и отказа да свика КСНС за обсъждане на поправките. Накрая пусна целия закон без каквито и да е забележки, като не оспори и онази му част, която отнема правото на държавния глава да има последната дума за председателя на агенцията. Твърди се, че Плевнелиев дори е знаел кой ще бъде предложен за поста, но впоследствие от „Дондуков” 2 категорично отказаха да опровергаят съмненията
На 20 юни протестиращите вече от седмица изръкопляскаха на президента след злополучното заседание на Консултативния съвет за национална сигурност, разпознавайки в институцията остров на поне минимална стабилност. Направиха го с основание, защото се видя, че лидерът на „Атака” държи управляващото „мнозинство” за заложник, както и че кризата започва да ескалира. Плевнелиев беше призован да заеме държавническа позиция и да предложи конкретни мерки, но той пропусна момента да апелира за конструктивен и национално отговорен подход, търсене на пътища за излизане от тежката ситуация и спиране на самоцелната конфронтация и реваншизма (все цитати от закъснялото му изявление след сблъсъците между 23 и 24 юли).
На 5 юли президентът най-сетне направи обръщение, само че такова, от което биха се изчервили и първокурсниците по право от Монтанската школа. Обявявайки се за предсрочни избори („защото никой не може да ме убеди, че изборите са нещо лошо”), той влезе в директна конфронтация с кабинета и парламента, макар да не е оторизиран да се произнася за легитимността на правителството и за предсрочен вот. Недопустимата му намеса в работата на други държавни институции постави въпроса дали Плевнелиев продължава да бъде зависим от издигналата го политическа сила, която не се чувства уютно в ролята си на опозиция, или пък действа според интересите на икономически кръг, с който го свързва дългогодишно приятелство.
Ако имате търпението да изслушате цялото интервю за „Уолстрийт джърнъл“, ще ви смути и друго.
Президентът често се оплаква от държавата, която е принуден да управлява, но за себе си разказва с неприкрит възторг. Говорейки за „моята нация“, той искрено се наслаждава на своя образ като държавен глава, хвали се, изтъква се и въобще не храни никакви съмнения до какви висини се е издигнал – все симптоми, че опасността от самозабравяне вече дебне зад ъгъла...
Веднъж този човек направи служебно правителство, което ще остане в историята със своето безличие, неспособност да организира честни избори и с арогантността на служебния премиер да се самоназначи за посланик. Получи ли отново възможност да сглоби кабинет, изглежда притеснително как Плевнелиев ще реализира нарасналите си амбиции и кой точно ще се възползва от тях. Във всеки случай отдавна има индикации за подготовката на нов политически проект, а предвид обстановката единственият шанс подобен проект да успее, е близостта му до президентската институция.
Далеч съм от мисълта да защитавам кабинета „Орешарски“ и наглото депутатско войнство, което се изгаври с протестиращите, излизайки във ваканция. Твърдя обаче, че президентът не е част от решението, а от проблема. Най-малкото защото му липсва политическа култура, характер и преценка на собствените възможности.
Точно така: най-малкото. И много меко казано. Чудя се даже как Шон Карни е изслушал толкова скудоумия в продължение на цял час, вместо да хване първото такси и да си поговори човешки с шофьора до каква безизходица сме я докарали.
Любослава Русева
Вашите коментари