Покъртителната история на 18-годишният Гоце Кирилов от Сандански разказва вестник „Струма“. Той е възпитаник на ЗПГ „Климент Тимирязев“ в града. Роден е и живее в село Дамяница.
Младежът, който тази година трябва да е абитуриент, е запомнил детството си с мизерията, скандалите и побоищата в семейството.
Гимназистът без дом, пребиван от баща си, има мечта да следва висше образование – телекомуникации.
„Спомените от детството ми са тежки. Майка ми Желязка, която е психичноболна, от половин година е настанена в старчески дом в Гоце Делчев. С баща ми Петър цял живот се карат и бият. Имам брат, на 15 години, който също има психическо заболяване и много буйстваше, докато живеехме заедно. Преди около 2 години го отведоха в дом, хората в селото бяха вдигнали ръце. Чупеше им с камъни оранжериите, замерваше ги с тях, псуваше наред и т.н. Един ден след сигнал от съселяните ни дойде полиция и го отведе. По-късно разбрахме, че е настанен в дом в град Разлог. Той е 95% трудоустроен инвалид“, обяснява момчето.
От 12-годишен чичо му, който е на 76 години, го е приютил под крилото си. Въпреки тежкия си живот момчето не губи надежда и един ден иска да се види като образован мъж, пример за хората.
„Откакто брат ми го настаниха в дом, баща ми се разминава с мен, все едно съм невидим. Той си мисли, че ние с чичо ми сме сигнализирали институциите за проблемите с брат ми. Сърди се, защото за брат ми получаваше пари, а сега няма, и това му е болката, а не брат ми, въпреки че и двамата редовно се биеха. Брат ми беше много буен заради болестта си“, продължава изповедта си Гоце.
„Животът ми до днес никак не е розов. Докато бях малък, често ставах свидетел на системните побоища вкъщи, много често жертвата бях и аз. Баща ми ме пребиваше от бой. Гонеше ме на улицата. Казваше, че не иска да се връщам повече. Отивах в градинката на селото, клекнал до едно дърво, и плачех безпомощно. Редовно чичо ми Борислав, брат на баща ми, ме прибираше оттам. Няма ден, няма нощ, пъден съм по всяко време от дома ни. Съседи също са ставали свидетели на терора, викали са полиция. Един ден си спомням, бях изгонен и дойде полиция. Попитаха ме: „Да приберем ли баща ти?“. Аз им отговорих „Не“, защото все пак трябваше някой да се грижи за нас“, спомня си той.
„Последният пореден ужас беше, когато бях на 12 години. Баща ми ме преби и ме изпъди. Тогава чичо ми Боре ме взе при него на долния етаж и до ден-днешен живея с него. Със 160 лв. пенсия той горкият гледаше хляб да има, за тетрадки ми даваше пари, бях и на топло, най-вече никой не ме биеше и изхвърляше като животно на улицата. Учителите в основното училище в селото „Св. св. Кирил и Методий“ бяха наясно как живея и редовно ми помагаха. Г-жа Стефка Марковска, Камелия Николова, директорът Димитър Кехайов се грижеха за мен като мои родители. Купуваха ми дрехи, обувки, храна...“, разказва Гоце.
„След 8-ми клас отидох да уча в Сандански в ЗПГ „Климент Тимирязев“. Там също срещнах учители, които ми бяха като родители. Тъй като изнемогвахме с чичо, директорът Емил Терзийски ми подсигури безплатна карта да пътувам до училище всеки ден. Класната ми Йорданка Пехливанова е постоянно до мен. На обяд се храня безплатно в стола. Отпуснаха ми парична помощ. Вече и чичо изнемогва, доста е възрастен, не чува, а пенсията му едва за него стига. Сега се грижа сам за себе си, даже и на чичо си помагам. Получавам детски, стипендия и социална помощ. С парите си купих учебници и помагала за училище, имам за дрехи и храна. Покривам разходи по къщата, макар да живеем много икономично. Имам леля в София, сестра на баща ми. Тя не пропускаше по време на ваканциите да ме взима при нея. Всеки ден ми се обажда по телефона, да ме чуе как съм.
Наближава абитуриентският ми бал, а аз нямам никакво настроение за него. Всички ще празнуват, а аз нямам възможност. Винаги съм бил много добър ученик и заслужавам и аз да празнувам заради труда, който съм положил, но уви... Предпочитам да имам пари да продължа образованието си, отколкото да ги дам за абитуриентска. Това ми е мечтата, много искам да се сбъдне. Искам да следвам „Телекомуникации“, това ми е най-голямото желание. Дано Бог ми помогне да се сбъдне! След това мисля да тегля студентски кредит, с който да си помагам, а след като завърша, ще трябва да започна погасяването му. Не знам дали ще се сбъдне мечтата ми, тъй като всичко е много скъпо, а аз няма на кого да разчитам.
Никога до момента не съм влизал в заведение, дискотека, клуб. Не съм имал пари. Никога не съм имал възможност да видя на живо как се забавляват моите съученици“. С тези думи завърши разказа за живота си 18-годишният Гоце.
„Помним, когато бяха малки Гоце и брат му Клинтън, баща им с главите надолу ги държеше през терасата, крещейки по тях. Чудим се как това дете Гоце израсна читаво и ученолюбиво в такъв тормоз. Добре че е чичо му Боре, който му подаде ръка и го приюти. Хляб и сол може да ядат, но ги няма тези изтезания. Ако не беше Борето, сигурно и Гоце щеше да е по някои домове или нямаше да бъде годен и за себе си. Дядо Боре е много кротък и добър човек“, споделиха съседите на Гоце - семейство Карликови.
Вашите коментари