"Цяла България гърмеше за възстановяването на историческия параход “Радецки”, щяха да ме окачат на въжето, ако се бях провалил." За тези страхове и за многото безсънни нощи си спомня днес 87-годишният инж.
Тодор Тодоров, главен конструктор на музейния кораб “Радецки”. Когато през 1965 г. у нас се взема решение да се направи реплика на несъществуващия вече австрийски плавателен съд, инж. Тодоров ръководи конструкторския отдел на корабния завод “Иван Димитров” в Русе.
В дома си в дунавския град днес възрастният мъж съхранява една папка с копия от чертежи, снимки и документи на “Радецки”, която връща мислите му половин век назад, пише „Монитор”.
“Един ден Пенчо Кубадински (б.а. - член на Политбюро на ЦК на БКП) ни извика в кабинета си с директора на завода Дочо Дочев и ни постави задачата. За една година трябваше да преустроим парния влекач “Пловдив” в максимално близко копие на парахода “Радецки”, на който през 1876 г. се качват Ботев и четниците му
Да, но какви са били параметрите на оригиналния съд? Австрийският параход е бил нарязан за скрап през 1924 г. и ние въобще не знаехме има ли някаква запазена документация за него”, разказва за началото на отговорната си мисия инженерът.
В средата на 1965 г. командироват инж. Тодоров в завода “Обуда” в Будапеща, където през 1851 г. е бил построен параходът, носещ името на прочутия австрийски пълководец фелдмаршал граф Радецки. Сто години по-късно от същото предприятие излиза и парният влекач “Пловдив”, който главният конструктор и 15-членният му екип трябва да преобразят в плаващ музей. Заедно с инж. Тодоров за унгарската столица заминават директорът на Централния музей на Народната армия полковник доц. Марин Михов и журналистката във в. “Септемврийче” Лиляна Лозанова. Тя има принос за построяването на кораба музей, започвайки в изданието кампания по възстановяването на историческия параход. Тази кампания активизира българските чавдарчета и пионерчета да събират средства. Някои изследователи обаче посочват, че още след 9 септември 1944 г. е имало идея за възстановяването на “Радецки”, но тя не се осъществила.
“Заминаването ни беше уредено по дипломатически път. В Будапеща ни очакаше аташето по културата в нашето посолство, който ни заведе в завода “Обуда”. Ръководството бе поласкано, че се интересуваме от техен плавателен съд и много ни помагаше. Не намерихме запазена документация от времето на строителството на “Радецки”, но в музея на завода се съхраняваше една книга, нещо като алманах, в която бяха записани параметрите на историческия съд. В предприятието ни изработиха скица на парахода, копие от която съхранявам и до днес. Сдобихме се и със снимка на оригиналния австрийски съд”, разказва инж. Тодоров.
Един ден, докато вървял из завода, главният конструктор срещнал българката Вярка Живкова. Познавал я от времето, когато била стругарка в русенската корабостроителница. След това тя заминала при родителите си в Унгария, задомила се там и започнала работа в “Обуда”. Тази случайна среща се оказала изключително важна за отговорната мисия на българите. След като разбрала за какво са дошли, Вярка си взела отпуск и станала преводачка на групата. Именно тази жена открила 83-годишния Кирай Йожеф, който като млад боядисвал палубата на оригиналния параход.
“Записвах си и скицирах всичко, което ни казваше този унгарец. Той имаше спомени най-вече за боята по различните части на “Радецки”, и то след едно от последните му преустройства. Спомняше си обаче и за разположението на салона, каютите, вида на сгъваемите столчета. Когато през 1966 г. построихме кораба музей, този унгарец бе сред гостите на тържеството. Не видях Вярка Живкова и това много ме огорчи”, казва инж. Тодоров.
.jpg)
След Будапеща тричленната българска група заминала да търси следи от “Радецки” и във Виена, тъй като параходът бил австрийска собственост. Оказало се, че при една бомбардировка по време на войната цялата документация била унищожена.
Главният конструктор иска поколенията да знаят, че размерите на музейния кораб “Радецки” не отговарят абсолютно точно на тези на историческия параход. Палубата на парния влекач е била с 3 метра по-широка от тази на австрийския съд. Полукръгът с надписа “Радецки”, който на оригинала е прикривал едно от колесата с диаметър 5 метра, на кораба музей не изпълнява тази функция, тъй като колелата на влекача са по-малки. За обзавеждането на каютите в корпуса на парахода също е нямало данни и то е направено според вижданията на конструктора. Котвата до фигурата на Радецки на носовата част е от ламарина, за да наподобява оригинала, а функциониращите две котви са на друго място. Музейният “Радецки” е колесен параход до едно преустройство след около 20 години, когато се слагат дизелови двигатели и той става моторен колесен кораб.
“На 1 май 1966 г. бяхме почти готови и пуснахме “Радецки” по реката за демонстративен ход от корабостроителницата до Дунав мост. След манифестацията целият град дойде на брега да види нашето творение. За мой голям ужас точно под хотел “Рига” то се наклони. Из града тръгна слух, че “Радецки” не е устойчив, че сме сгрешили с проектирането. На следващия ден ме викаха в милицията”, спомня си за този неприятен момент конструкторът. Наложило се да обясни, че наклоняването е в резултат на ползването на гориво само от единия резервоар и това е нарушило центъра на тежестта.“Направихме тази грешна, но преустройването на влекача не е проста работа, както вероятно изглежда. Върху палубата му стоихме салони, парапети, димоход, слагахме дървена настилка. Всичко това тежи и променя височината на подводната част, центъра на тежестта. През цялото време съм се притеснявал да не излезем извън нормите и да не получим разрешение от корабния регистър”, споделя русенецът.Към 25 май 1966 г. корабът музей “Радецки” бил окончателно готов за Ботевите тържества в Козлодуй.“Получих орден “Червено знаме на труда”. Някъде тук вкъщи е. Внучката ми си играеше с него, когато беше малка. Не знам дали се гордея с творението си, но винаги, когато приближавам “Радецки”, сърцето ми започва да тупа силно”, завършва разказа си инж. Тодоров.
Вашите коментари