Любомир Кутин за новите правила при финансирането на сценичните изкуства

Министерството на културата предвижда промени в стандартите за финансиране на сциничните дейности.
Поетапно и на парче продължават експериментите в стил "три пъти режи, един път мери". Дали наистина мизерните средства за култура се разпределят и употребяват разумно?
Странно защо никой не повдига въпроса за разходните стандарти в музеите и библиотеките. Там по инерция продължават да се финансират щатни бройки. Никой не изисква от тях възвръщаемост, както "набедените" сценични дейности. А не е ли така и при читалищата? Да не забравяме че читалищата са и сред най-непрозрачните организации - нямат задължение, като нестопански организации в обществена полза, да публикуват отчетите си в Регистъра на министерство на правосъдието. Министерството на културата също мълчи по въпроса. Нека не бъда разбиран криво - добре работещите музеи, библиотеки и читалища страдат не по-малко от безумната уравниловка, само че не са толкова гласовити за да се вслуша някой в исканията им. А ресурсът, който употребяват сериозно надхвърля този на сценичните изкуства.
Ако ще се реформира системата, да се реформира навсякъде, а не на сляпо и на парче. Иначе културата ще заприлича на един полуреновиран хотел. Всички са се втренчили във фасадата и малкото издокарани стаи. Другите части все повече запустяват, докато стане невъзможно обитаването на цялата сграда и докато не бъдат принудени от обстоятелствата вкуром да я напуснат... Тогава губят всички. Тези, които са искрени в намеренията си и са търсели промяната, ще се чувстват употребени и ощетени. Останалите, случайно попаднали, да не ги мислим, защото не заслужават.
Промяната на стандартите изисква преосмисляне на цялата система, а не само на сценичните изкуства. Един "птичи поглед" може да намери не само пътища, а и вътрешни резерви. Добре е вместо да се вайкаме, да се огледаме и да се опитаме първо да си помогнем сами. Недоволството от ограничените средства трябва да е премерено и внимателно изразявано. Нека не забравяме, че хората на изкуството, както всички представители на „духовната сфера“ носят, къде с основание, къде не, бремето на своеобразно "проклятие" от обществото, като бивши галеници на тоталитарния режим. Ето още една причина енергията за промяна да тръгва преди всичко отвътре.