В историята се срещат и такива личности, чийто положителен образ утвърден на ниво държавна догма. При това, догмата се пренася от век във век, независимо от политическите промени.
Характерен пример за това е Александър Ярославич Невски, който и в царска Русия, и в дошлата след това съветска и постсъветска политическа конюнктура, неизменно си остава като образ на руския рицар и спасител на страната.
Големите руски историци възхваляват знаменитите му подвизи по отношение запазването на руските земи на западната граница. Руското кино създава блестящият за времето си филм “Александър Невски”. Творбата затвърждава в съзнанието на руснаците образът на княза – герой на героите. За подвига на Невски говори и Сталин в речите си, а на негово име е учреден и орден през годините на Втората световна война.
През 2008 година в Русия се провежда мащабен телевизионен проект “Името на Русия”. Александър Невски е посочен от зрителите като най-големият герой на Русия, изпреварвайки дори Йосиф Сталин. Това за пореден път доказва, че и за властта в най-новата руска история Александър Невски представлява категорично положителен образ.
В традицията на Руската Православна църква да се говори по друг начин, освен със суперлативи, за великия княз, е смятано за – меко казано – некоректно: князът все пак е канонизиран чудотворец още от средата на XVI век.
На този фон, ако се намерят критици, поставящи под съмнение безупречната репутация на Александър Невски, те биват възприемани единствено и само като “национални предатели”.
Все пак, какъв точно е бил княз Александър Ярославич?
Историците са единодушни в едно – за създаването на абсолютно достоверен образ липсва достатъчно информация.
В Руската история мирните години са много малко. Епохата, през която живее Александър Ярославич е сред най-тежките.
Ражда се през месец май 1221 година (според други данни – на 30 май 1220 година) в семейството на переяславския княз Ярослав Всеволодович. Внук е на Всеволод III Юриевич Голямото гнездо, чиито потомци управляват Русия чак до Смутните години. Началото на XIII век е етап на най-голяма раздробеност във феодалните владения по руските земи; време на борба между руските княжески родове за надмощие. Бащата на Александър, Ярослав Всеволодович, също не остава безучастен в събитията. Налага му се да воюва както с литовците, претендиращи за западните руски земи, както и с родните му братя, отчаяно водещи битка за великото княжество.
Александър е посветен чрез специален обред за воин още докато е на 4 години. На 7-годишна възраст, заедно с брат си Фьодор, който е само с 1 година по-голям, са оставени от баща им в Новгород като наместници. Разбира се, ролята на двамата малки князе е чисто формална, но за размирният Новогород това няма никакво значение – ако младите господари попаднат в ръцете на гражданите в момент на недоволство, съдбата им не буди никакво съмнение.
Това се случва през 1230 година – Новгород пожелава отново да има свой княз и затова заетият с борбата за по-високите постове Ярослав поставя двамата невръстни братя на княжеската позиция. Фьодор обаче почива на 13-годишна възраст и Александър остава сам да управлява. Разбира се, зад гърба му стои княжеската дружина, но в междуособните борби понякога враговете успяват да намерят предатели и сред най-приближените до княза хора.
През 1236 година Ярослав Всеволодович става киевски княз, а 15-годишният Александър окончателно се превръща в самостоятелна политическа фигура.
В средата на XIII век Киевският княз не е главната фигура сред руските князе. Тази роля е отредена за Великия княз на Владимир-Суздал. Но Ярослав Всеволодович не претендира за тази роля, борбата за върховенство се води между неговите по-големи братя.
Голямата промяна настъпва с нашествието на монголо-татарите. Краят на независима Рус е положен на 4 март 1238 година, когато в битката край река Сит е разбита войската на Владимировския княз Юрий II Всеволодович. В битката загива и самият княз, а семейството му почти е изтребено, когато татарите превземат Владимир.
По време на монголското нашествие Русия губи много воини, в това число и не малко князе. Но нито Ярослав Всеволодович, нито Александър Ярославич са сред загиналите. Младият княз воюва с литовците, защитавайки земите на Новгород, а баща му изчаква.
Александър Ярославич рискува да сподели съдбата на своя чичо, загинал край река Сит, но монголите не достигат до Новгород. Защо се случва така, не е ясно и до днес, но за новгородския княз това наистина може да се смята за чудо.
Из просторите на разгромената Рус всеки от князете прави своя избор – някои решават да се съпротивляват на татарите до край, като за целта търсят съюз с папата и приемат от него кралска корона и титла. Такъв е Данил Галицки. Други стават верни васали на татарите.
Точно така постъпва и бащата на Александър – княз Ярослав. Възкачвайки се по старшинство на престола на Влдимирско-Суздалското княжество през 1238 година, той пръв от руските князе поема към Златната орда, за да получи “благословия”. Хан Бату остава доволен от Ярослав Всеволодович и му дава грамота за великото княжество.
Не малка роля за утвърждаването на бащата на великото княжеско място изиграва доблестта на Александър Ярославич. На 15 юли 1240 година той разбива шведските отряди в битката на река Нева (от където идва и Невски). За самата битка известното е много малко. Достоверен е само фактът, че Александър печели, но всичко друго е предимно легенди и народно творчество. През 1242 година, в боя на Чудското езеро разгромява рицарите от Тевтонския орден.
В Русия смятат тези победи за успех в защитата на православната вяра от католиците и запазването на остатъците от независими княжества. От гледна точка на татарските завоеватели обаче, това е демонстрация на старателност от страна на васала, който грижливо пази територията на монголската империя от нападенията на враговете.
И това усърдие на Александър е зачетено по-късно, когато след смъртта на Ярослав Всеволодович се разгаря нова кървава междуособна борба сред руските князе. Ордата оказва поддръжка на Александър Ярославич и го поставя начело на Владимирското княжество.
През 1251 година папа Инокентий IV чрез свои посланици предлага на два пъти на Александър Невски да смени вярата си, като му предлага в замяна на това морална и военна подкрепа в борбата срещу Златната Орда. Братът на Александър - Андрей, се превръща в негов най-заклет враг в борбата за “татарската грамота”, е готов да приеме предложението на папата. Княз Александър Невски обаче отказва и през 1252 година получава “грамотата”, с която застава на чело на Великото Владимирско княжество. Възкачването му на княжеския престол става едновременно с разгрома на всичките му съперници за него. Златната Орда изпраща наказателна експедиция, която разгромява Андрей и другият брат на Александър – Ярослав. Походът напомня много за нашествието на хан Бату и се запечатва задълго в паметта на русите. До колко Александър Невски е спомогнал за успеха на наказателната операция, не е известно. Но се знае със сигурност, че князът нито възнамерява, нито по някакъв начин е пречил на татарите в разправата с непокорните претенденти.
Великият владимирски княз Александър Невски се сражава храбро срещу литовци, шведи, немските рицари – всички, изявяващи претенции към западните гранични владения на Рус. Едновременно с това не по-малко безпощадно потушава бунтовете и принуждава към смирение жителите на Новгород, които отказват да се подчиняват на Златната Орда и да й плащат данъци.
През 1262 година по цяла Рус се надига вълна от бунтове срещу татарското владичество. Князът се справя с тези размирици много трудно. Освен това, татарите искат от княза да им осигури и войски за войната, която Ордата води с Иран. Александър Невски тръгва да се разплаща и да договаря условия със Златната Орда. Успява да успокои татарските ханове и да смекчи значително исканото от него. Но по обратния път се разболява и на 14 ноември 1263 година Александър Невски умира в Городец.
След смъртта му, следвайки бащиния пример, синовете му започват яростна битка за наследяването на княжеската титла. При това не се свенят да ползват помощта на татарските завоеватели в борбата помежду си. Всъщност, това е характерна черта за политическия живот в Русия по времето на монголското иго.
Сред синовете на Александър Невски все пак се намира един, който се опитва да помирява братята си и да прекрати междуособиците – най-малкият, Даниил. Когато баща му умира, той е само на 2 години. И на него се пада най-незавидното наследство – малкото, забутано градче, наречено Москва.
Именно от Даниил Московски започва дългият и много сложен процес на развитие на Москва, а в последствие и на възраждането на Русия около новата й столица.
В България патриаршеския храм носи името на свети Александър Невски. Идеята за издигането на катедралния храм, както и за именуването му в чест на канонизирания руски княз принадлежи на Петко Каравелов и е утвърдена с решения на Първото учредително народно събрание от Велико Търново през 1879 година. До 1916 храмът носи това име, когато бива преименуван с решение на Народното събрание на името на братята Кирил и Методий. Руският Свети синод нарича този акт “велик грях на България” и след абдикацията на Фердинанд през 1919 година се обръща с официална молба да бъде върнато първоначалното му име. През 1924 година храм-паметникът отново е осветен и носи името на руския княз, разбил шведите край река Нева.
Вашите коментари