Нямат чет сравненията на безкрайния български преход с чужди политически модели.
И понеже съвпаденията на факти, събития и коментари у нас, при нашите балкански съседи или при бившите ни партньори във вече несъществуващия социалистически лагер са много, често се изтърва нещо много по-важно от статистиката – духа на процесите, които минават и заминават през най-новата ни история.
И точно тук и сега му е времето да бъдат разбити евроскептиците, залагащи на бавното европеизиране на България.
Защото се оказа, че не само по съдържание, но и по дух, политическият модел в родната ни е най-близък до италианския. А Италия, както всички знаем, е част от сърцето и душата на Европа.
Оттук нататък, всички прилики с действителни лица от родната ни действителност са случайни.
Предполага се, че в демократичните държави и властта, и опозицията спазват ясни правила в отношенията си с медиите. В някаква степен, те РАБОТЯТ с тях! Или НЕ работят, но не пречат на неудобните медии!
При демокрациите, обладани от популистки лидер, ситуацията е коренно различна. Той не работи по правила! И не работи с медиите! Те са негова собственост и работят за него! Емблематичният пример беше и е Силвио Берлускони!
Предполага се, че в демократичните държави и властта, и опозицията спазват ясни правила и имат недвусмислено отрицателно отношение към организираната престъпност. И не работят с нея!
При демокрациите, обладани от популистки лидер не е точно така! Берлускони не е най-обсъждания италиански премиер за връзки с мафията. Той даже не е близко до върха в класацията, сравнен с легендата на италианската политика - Джулио Андреоти. Именно Андреоти, вероятно, е най-красноречивия пример в Европа за тясното преплитане на интереси между мафия и политика. В зенита на своето политическо могъщество, Дон Джулио не само, че беше приеман с почести навсякъде по света – той мереше влиянието си в Европа с това на Маргарет Тачър, Хелмут Кол и Франсоа Митеран.
Логичната трета черта на демокрациите, обладани от популистки лидер е следствие от първите две - политическите нрави в тези страни са изключително свирепи, просто защото всичко е лично. Или си с лицето – популист, консумиращо властта, или си срещу него. Никакво значение нямат програми, намерения, идеология, факти, провали, постижения и т.н. Горчивата истина е, че изключително трудно е лицето - популист да бъде отстранен от властта. И Джулио Андреоти, и Берлускони бяха на власт с десетилетия. Първият беше по скоро кукловод, а втория – по-скоро наследник на първия, но това са подробности. Необходими бяха едва ли не чудеса от храброст на италианските институции, а в някои случаи на целия италиански народ, за да бъде преждевременно пенсиониран поредния дон на италианската политика.
Този прекрасен европейски модел, така близък до горещата южняшка душевност, има и някои неудобства. Обикновено лицето-популист не успява да обладае сърцата и гласовете на всички гласоподаватели. За това вероятно е виновна демокрацията, която с всичките си несъвършенства е последната пречка въпросното лице-популист да стане пожизнен диктатор.
Поради което, се налага да бъдат договаряни или пре-договаряни коалиционни правителства, които често не издържат повече от година. Имаше период, когато в Италия правителствата се сменяха на 6 месеца. Общо взето и в България се очертава същата „радостна“ перспектива.
В крайна сметка, никой не може да избяга от себе си.
България и Италия са партньори в ЕС и вероятно точно за такива европейци като нас в Брюксел са измислили мъглявите формулировки за местните специфики и тяхната уникалност. Както се казва и там - в столицата на Европа, всички прилики с действителни лица от европейската действителност са случайни.
Антон Луков
Вашите коментари