Говорят, че Мая Дочева като художник е била слабост на големия Генко Генков и за него не е било никак трудно да оцени пейзажите й като истински стойностни.
Който познава костеливия характер на твореца е възможно да допусне, че е така – от него рядко се е очакваше одобрение.
Иначе ярките пейзажи на Мая Дочева се открояват лесно, едва ли не с оня нежен импресионизъм, а защо не и с магичен реализъм, които хващат първо очите, а после и гърлото. Нейният стил не може да се определи точно, защото е на границата. А там се раждат най-добрите идеи. Градските хора най-силно усещат тази носталгия по вълшебния чар на сезоните, които така майсторски успява да изобрази четката на художничката. Нейните есени са толкова неповторими, че могат спокойно да заменят истинските, в дома чрез платното, попило тъгата по тях, далеч от бездушните комуникации от екраните.
Мая и преди, и днес е удивително цялостен човек и творец.
Майка на три деца, а вече и на пет внука, тя е част от едно голямо семейство, което обича да пътува, да отсяда в любимото Терзийско и да обича природата във всичките й прераждания.
Ето и част от размислите на художничката пред БГНЕС:
Голяма част от времето ми минава в рисуване сред хората по селата. Сядам някъде и жените, които идват при мен, са обикновени българки, които прекопават градините си, грижат се за животните, но ме поразяват техните ръце. Те са като корени на дървета, вкопчени в земята. Това са предимно възрастни жени, към които изпитвам смесено чувство – възхищение от тяхната всеотдайност и болка заради тяхната горда самота. Погледнете картините на Майстора – там е великолепието на българското село, разцветът му, радостта от труда, самочувствието и красотата на българката! Днес селото загива, възрастните хора са последните паднали ангели, които се опитват да го държат живо, но докога?
Начинът, по който човек се изявява в изкуството е свързан с неговия светоглед и ценности. При мен основното е привързаността към природата, към земята, тъй като отношенията между хората рязко се промениха. И рядко се срещат истинските прояви на любов.
Показателни за това са имената на изложбите ми: „Земята като люлка”, „България в сърцето ми”, „Песента на листата”… На много места обичам да рисувам – и в Боженци, и в Търново, и в Терзийско, навсякъде. Често това става спонтанно, докато пътувам. Усещам природата като живо същество и тя ми влияе почти на физическо ниво. Не избирам композициите си, те ме викат при себе си, минавайки през някое божествено място, провокирана от внезапно вълнение. Не мога да обясня точно, но в сърцевината е огромната ми любов към земята, към нейната неповторимост и особен аромат.
Всеки художник стои на раменете на други майстори на четката. Така е и при мен. Не мога да отрека, че когато за първи път видях оригинали на Гоген в гостуваща колекция в Ермитажа, в Москва – все едно ме връхлетя заедно с тази красота и неговата огромна енергия. Артисти като него, убедена съм, са рисували не само с ръцете си, но и със сърцето си.
Същото вълнение изпитвам и когато гледам картините на Владимир Димитров-Майстора. Затова искам да са близо до мен, затова се опитвам да прерисувам негови платна. Образите на младите момичета и плодородието, с прочутите ябълки, изваяни толкова колоритно, възприемам като символ на България. Много харесвам и Фра Филипо Липи, който пресъздава с особено изящество майчинството, което в днешно време липсва като тема. Хората от онова време са поставяли майката и жената на висок пиедестал, с цялото й достойнство и красота, с нежността и благородството, които излъчва. Днес образа на жената е направо обезобразен, смален, изтикана е почти в калта, особено в проекциите на някои религиозни общности. Връх в днешния ни живот вземат консуматорството и парите, те станаха цел. Разслои се и обществото на много бедни и малко богати. Между тях, обаче изчезна средната класа, която е образована и която е естествената ни публика в изкуството.
Ще дам един прост пример – имах изложба в гранд хотел „София”, където популярна фолк певица вдигаше сватба. Тя се снима пред всичките ми картини, но… само за снимка. Не че съм искала тя непременно да си купи някоя от творбите, но ще направя паралел с друга моя изложба. Тя бе в зала „Средец” и там влязоха двама възрастни хора – скромни и възпитани. Жената спира пред една от картините ми, огромна по размер и казва: Много е хубава! Съпругът й реагира незабавно: Ами ще я вземем, каза той. За първи път виждам мъж, който не наложи вкуса си, а даде възможност на съпругата си да избира: „Това, което на теб ти харесва”, прошепна той. Тя малко се засуети как ще я носят, тъй като наистина бе огромна по размер.
Помислих си, че са хора от провинцията. След което мъжът дойде при мен и ме изненада с въпроса и отговора си: „Вие знаете ли как рисувате България – по един изумителен начин!” После ме помоли за документ за пренасяне на платното през граница, за Израел и ми каза името си - Виктор Шемтов. Не ми говореше нищо, но после се оказа, че е един от големите политици на еврейската държава от български произход, министър на здравеопазването. Ето разликата между едното отношение и манталитет и другото, замислено каза Мая Дочева.
Правила съм и продължавам да правя опити във фигуралната живопис. Имам едно платно, свързано с ерата на Водолея – в него рисувам от едната страна това, което трябва да съхраним като общочовешко богатство, а от другата – заплахата от разрушението. Това бе огромна композиция, която бе купена от едно министерство и сега дори не знам къде е изложена. Но интересът ми не е към отдели персонажи, а към самото бъдеще - какво правим с него, готови ли сме да го посрещнем с неговите нови драми и противоречия, с нашите очаквания, които стават все по-мрачни. Правилен ли е пътят , по който вървим, не рушим ли безвъзвратно ценностната си система, как се държим към слабите - децата, възрастните, ощетените от живота? Къде е шансът на България?
Много са въпросите, но ще отговоря с една притча. Хората вечно молели: Господи, помогни ни, Господи, помогни ни! И той изпратил един светец, готов на всичко, за да им помогне. В крайна сметка те го превърнали в слуга – карали го да чисти оборите, да храни животните, да шие, да готви… Гледал Господ отгоре и си казал: О, на вас не ви трябва учител, на вас ви трябва слуга. Та поуката е - докато не се научим да учим, да уважаваме труда, ще бъдем и ще сме заобиколени от слуги. /БГНЕС
---------------
Мая Дочева , живописец, автор на самостоятелни изложби в София, Плевен, Ловеч, Севлиево, Козлодуй, Хасково и др. Платната й са част от галерии и колекции в Япония, Кувейт, Германия, Испания, Австрия, САЩ , Русия и др.
Вашите коментари