През последната седмица улицата се фашизира. За да бъде тезата ми правилно разбрана, трябва да бъдат дефинирани три понятия: комунизъм, етатизъм и фашизъм. Макар и трите идеологии да са леви, между тях има разлики, макар и не по същество.
Комунизмът прехвърля собствеността и контрола върху средствата за производство, капитала, земята и т.н., във властта на общността като цяло. Етатизмът концентрира широк икономически, политически и друг контрол в държавата за сметка на индивидуалните свободи. Фашизмът е силно централизирана власт, която не позволява опозиция или критика, и в чиито ръце е съсредоточен контролът над всички видове дейност – индустрия, търговия и т. н.България тръгна от комунизма, мина през етатизма – което бе прогрес, и сега с бодри стъпки върви към фашизма. И все под диктата на улицата, за благозвучиуе наричана "народ". Ако това е народът, аз не се смятам за част от него.
Основните признаци на фашизма: силно централизиране на властта; съсредоточаване на контрола над всички видове дейност в ръцете на управляващите; потъпкване на всяка критика срещу тях; смазване на всяка неконтролирана опозиция, вече са налице. Процесите започнаха при Костов, засилиха се при тройната коалиция, и бяха почти напълно завършени при Борисов. Има все още островчета на свободна мисъл в мрежата, но властта предпочита да слуша глупавите , вместо да чете умните. Нали си спомняте :"Азсъм прост, и вие сте прости, затова така добре се разбираме". Не важи само за Бойко Борисов...
Фашизацията на икономиката и обществото единодушно се подкрепя от политическата класа, синдикатите и обслужващата ги придворна „интелигенция”. Последната, състояща се от хранени журналисти, политолози и социолози, още в началото на прехода даде евфемистично име на тревожния процес: „управление с консенсус”.
Това е неизбежен краен резултат, когато липсва идеологическа тенденция в една страна, и особено когато тази липса се генерира и насърчава от политиците. Когато няма идеология, няма политически принципи, няма посока, няма цели, няма проект за бъдещето, нито интелектуално водачество. Има само страх да се види истината в очите. Заради този страх никой „не клати лодката”, за да не стане ясно, че на мостика няма капитан. Заличаването на всички идеологии се заменя с нов вид антиидеология: „управлението с консенсус". От десетина дни името й е "власт на народа".
На пръв поглед няма нищо лошо в политическия консенсус, чиято същност е умереността. С такава същност обаче консенсусът неизбежно се разпростира върху всички „приемливи” политически възгледи, чиито носители на свой ред са длъжни да вземат пред вид приемливите възгледи на другите. Така всеки умерен се оказва „прав”. Всеки „прав” неизбежно се опитва да убеди и останалите в своята правота. За целта се създава огромна пропагандна машина – тъкмо по мярка на идващия диктатор. На него му са дава власт, защото неизбежният сблъсък между плановете на толкова много „прави”, е родил нов консенсус – нуждата от твърда ръка. „Силният човек”, на когото тази ръка принадлежи, съставя всеобхватен план, срещу който никой не се противопоставя, защото това би било равносилно на самоубийство. И обществото тръгва по някой от пътищата към робството: ако е изостанало – към комунизъм, ако е индустриално развито – към фашизъм.
Мнозинството българи са склонни да вървят по този път, защото комунизмът и неговите метастази са в основата на българския национален консенсус. Комунизмът е отблъскващ и дори опасен за живота, работата и бъдещето на индивида и на малка част от обществото. Но мнението на малцинството може да бъде пренебрегнато. Обратното– капитализмът все още е отблъскващ и заплашителен за мнозинството българи, макар да е предпочитаното обществено устройство от малцинството. Мнозинството печели, малцинството се подчинява. Има консенсус, има демокрация, но няма свобода.
Да се защитава и пропагандира свободата и нейният политически проект – капитализмът, все още е признак на лош политически тон в България. Малко интелектуалци и политици се осмеляват да го държат. Всеки интелектуалец, който дръзне да е свободен, има печална съдба. За интелектуално честните дилемата е: оцеляване чрез всекидневни компромиси, или отхвърляне от общността. За политиците изборът е: защита на индивидуалната свобода и ограничената държава и стоене в опозиция до пенсия, или плуване по течението и гарантирано място във властта. Затова „десните” политици и интелектуалци помагат на левите си колеги в потискането и неглижирането на всяко „отклоняващо се” мнение, като го обявяват за „политически некоректно”, мислейки, че по този начин си запазват и престижа, и властта.
Това обаче е опасна илюзия. За да бъде постигнат „консенсус”, трябва разумът и моралът да бъдат изтласкани встрани. А територията на дясното мислене е именно върху разума и морала. Там не може да има „умереност”, не може да има „полуразум” или „полуморал”. И това не е „екстремизъм” – няма екстремизъм при защитата на свободата!
В момента в България има политически консенсус около два базисни принципа – демокрация и пазарна икономика, но…под егидата на държавата. Ако социалната държава е обща крайна цел на всички политици, това е игра в лявата половина. И тъй като левите са по-последователно ангажирани с увеличаването на държавата, „десните” са принудени несръчно да плагиатстват всяка тяхна програма, когато са на власт, или повече или по-малко явно да я подкрепят, когато са в опозиция. Това се случи с Костов, вече се случва с Борисов. Те не отхвърлиха етатизма, и логиката на събитията ги теглеше все по-вляво.
Няма друг начин да се спре или промени този процес, освен да се роди нова десница, която да се закълне в капитализма и свободата. Старата няма да го направи, защото никога не е била десница. Идеите за икономическа и политическа свобода тряба да излязат извън тесния кръг на шепа интелектуалци и просветени бизнесмени, които се познават лично. Но за това е нужна сериозна промяна в светогледа и на едните, и на другите. Бизнесът късогледо е вторачен само в днешния ден и смята за излишно губене на време и харчене на пари всяко теоретизиране за бъдещето. Бизнесмените все още не разбират, че борбата за свободно общество, тоест за капитализъм, е постоянна борба, борба на идеи, борба за сърцата на хората и преди всичко на младите. Интелекуталният елит високомерно се държи настрани от прагматизма на ежедневието. Интелекуталците предпочитат да теоретизират зад прашните бюра на университетите как обществото цялостно да се преустрои, вместо „да се омърсят” от досега си с политиката. Едва когато почтеният бизнес открие и подкрепи сред тях тези хора на интелекта, способни да създадат мащабна визия за общество, основано не върху равенството, а върху Свободата, и започне постоянно да бди над него, капитализмът в България ще стъпи на здрава основа.
Нормално такъв процес трае столетия, в най-добрия случай – десетилетия. Кризата ще го катализира. И левият „национален консенсус” най-после ще бъде разрушен.
Вашите коментари