Въпросите, които си задава народната памет, и отговорите, които изработва народното съзнание, отразяват смисъла на вековни терзания, вечното търсене на народа по изконните проблеми на живота и смъртта.
Защо Левски не е бил изтръгнат от ръцете на палачите? С този въпрос народът не се вълнува толкова за съдбата на своя герой, той знае, че така му е било писано, той се интересува повече за себе си, за онова вечно търсено равновесие между смелостта и страха в народния живот, той упреква себе си, робските инстинкти на своята душа. Той се срамува, че не е можал да отдели поне стотина храбри мъже, които с риск за живота си да скокнат в каруцата, която тътрузи Левски от Търново до София, за да го избавят от срама пред хората.
При това на народа е съвсем ясно, че освобождението на Левски е било невъзможно, защото всичко е извършено по тъмно и набързо, защото малко хора са видели и чули за станалото, а да се съобщи на другите не е било възможно. Но за народното питане тези обстоятелства не са важни, важен е срамът от бездействието, от парализата на страха, от липсата на смелост. Ето как героят става мерило за народната самопреценка.
Народът не се интересува кой и кога е предал В. Левски, а се пита защо е бил предаден един такъв свят човек. По този начин той иска да бъде наясно с подлостта, интересува го низостта на робите, на жалките и низките твари, от които Левски се е гнусял като от влечуго, интересува го защо тези нищожества живеят сред него, защо са част от неговото тяло и неговата душа. Образът на мъченика отново е нужен, за да се прогонят низостта и подлостта от народната общност, не като паметник на мъченичество и святост.
Все с оглед на самопреценка народът се вглежда и във великото себеотрицание на Апостола. Само по себе си то не е нужно никому. То е необходимо обаче на народа като отрицание на обществената безотговорност, на асоциалните настроения, на робското примирение. Пита се този народ – защо сме търпели пет века чужденецът да мърси земята ни, не е ли имало поне една "луда глава" за дръвника или за бесилото. Така народът открива себеотрицанието за себе си, защото не иска повече душата му да бъде душа на роб, желае да стане свободен.
И така всяка черта от великото благородство на Дякона е потърсена и открита, за да може народът да провери себе си, своите племенни добродетели и исторически недъзи, за да се сроди с голямото и вечното. Дори да вземем този страховит образ на софийското бесило. В народната памет той е толкова величествен, толкова възвисен към небето, колкото голям е човешкият страх от смъртта и от черната пръст на земята. Иначе бесилото би било една обикновена дървена рамка, между която се върши безчестие.
Дори и такъв малък детайл – пуританската сдържаност и пестеливост на Левски, която е една чиста публицистична измама, защото Левски винаги се е обличал красиво и прилично, обичал е да язди силни коне и широко се е разплащал и за най-малката услуга, се използва за целта на самопреценката. Народът иска да вярва, че неговият герой е минавал с парче сух хляб и една две маслинки, защото му се ще великите да бъдат като него скромни, пестеливи и въздържани. Сдържаността на Левски просто е извикана, за да намали мъката от бедността. Това е нужно на народа – да има по-малко глад и мъка сред иначе трудния живот на неговото земно пребиваване.
На логиката на народното прераждане са подчинени онези моменти и случки от живота на Апостола, върху които е наложено едно безапелационно табу. Нека споменем само едно от тях – не се знае, не бива да се знае, че Левски е имал жена или любовница. В живота на Апостола са участвали стотици жени, действителни или мними. Той е бил с тях в трудни дни и в празнични вечери. Той е оставал с тях насаме, за по-дълго или по-късо време. Народът знае, че неговият герой е силен мъж, истински лъв. Но той не позволява на никого да го свърже с нито една от тези жени в интимни отношения, допуща докосване най-много на хорото, за което Левски свидетелства, че лудо е обичал. Мълвата, че Христина не е истинска леля на Левски, че се е сгодявал за някаква във Влашко, че е предаден от жена на турците, умира тутакси, още щом се промълви. Подминават се без внимание дори и бележките в тефтерчето, където са записани суми за "сирота жена, при която намирам прибежище."
В случая народът отново проверява себе си. Него като че ли го е срам, че векове мъжете на тази земя са умирали при полите на жените си. Той не иска героят му да слезе от своя пиедестал заради някаква фуста. Той не забравя, че Христос е заченат по божие повеление. И както при всяко табу, вярващите добре знаят истината, но във всички случаи я подминават, защото не искат да се мърсят с нея. В случая обаче не божият гняв, а срамът от собственото поведение има значение, когато това табу е било осветено.
За проверка на народните качества най-после са призовани и сакралните тайнства на героя: смъртта, гробът и мощите. Проследено беше народното отношение към тях, посочена беше тихата сдържана печал на софийското бесило, спокойствието, което изпълва народната душа, че заветът на Апостола е изпълнен – неговият гроб се намира на родна земя, че тленните му останки още не са открити и още не са похитени. И тъй като тук не става дума за земното, за поправимото, а за вечното и нетленното, всичко народът е обединил в един символ на преклонение – паметникът на Васил Левски в София. (из книгата на проф. Николай Генчев "Васил Левски")
Проф. Николай Генчев е български историк, роден на 2 ноември 1931 г. в с. Николаево, Старозагорско. Научната му кариера започва през 1959 г. в Катедрата по история при проф. Александър Бурмов. През 1974 г. той самият е вече професор, а през 1978 г. – и доктор на историческите науки. През 1989 г. става член-кореспондент на БАН. От 1976 е декан на Историческия факултет при Софийския университет, през 1991 - 1993 г. е ректор на Софийския университет, а от 1998 г. е председател на Съюза на университетските преподаватели в България. Един от най-ярките изследователи на делото на Васил Левски. Проф. Генчев е носител на Международна Хердерова награда за принос в европейската наука. Николай Генчев умира на 22 ноември 2000 г. в София. /БГНЕС
Вашите коментари