С повод и без повод, партийните лидери у нас убедено заявяват, че членството на България в Европейския съюз е стратегически приоритет за страната ни.
С изключение на Волен Сидеров, всички останали най-малкото не оспорват стратегическия цивилизационен избор на страната ни, направен не толкова отдавна. Очевидно е, че при Сидеров по-скоро можем да говорим за вяра в друг стратегически приоритет и не може да се отрече, че той е забележително постоянен в отстояване на тезите, които защитава.
Тоест, истинският проблем не е лидерът на Атака!
Защото именно при самообявилите се за защитници на европейския цивилизационен избор всяко отклонение от собствените им тези, които публично изповядват, е проява или липса на способност за стратегическо мислене (тоест, глупост) или на безогледна консумация на временни и за това евтини политически дивиденти.
Когато обаче и двете възможности се срещнат челно, в главата на някои от българските политици – тогава ставаме свидетели на истински фарс, като онзи с мораториума за продажба на земеделска земя.
И на децата е ясно какво цели Бойко Борисов, предизвиквайки истерията в Парламента. Факт е, че именно той я предизвика, а от Атака просто се възползваха от хвърлената ръкавица като я приеха. Да, те гласуваха това, което винаги са искали да гласуват и което само са предполагали, че ще бъде гласувано, но далеч по-важно е, че това се случи точно защото Бойко Борисов предварително (още на 18-ти октомври) даде недвусмислена заявка как той и групата на ГЕРБ ще гласуват .
Както вече беше споменато, и на децата е ясно какво цели Бойко Борисов, предизвиквайки истерията в Парламента. В личната класация на собствените му на Борисов приоритети, мечтата да свали правителството на Пламен Орешарски е далеч пред абстрактния (за него и другите, които не го разбират) Европейски проект на България. Обаче, отвъд наглата демонстрация на политически егоизъм, има нещо по-страшно. Винаги има! И това е другата част от уравнението – тотална липса на стратегическо мислене, основана на елементарна липса на знания. Примери колкото искаш! Защото до днешния резил на ГЕРБ не се стигна изневиделица.
От време на време, някой все още си спомня за онази глупост за дюнерите, изтърсена от Генерала – доктор след атентата на летището в Сарафово. Още тогава, повърхностните приказки на Бойко Борисов бяха обяснени с неговата склонност да говори с думи прости, пред прости хора. Някои ще кажат, че Борисов още беше Премиер и даже недостатъците му се обсъждаха, едва ли не, като негово предимство. Дюнерът обаче е просто храна и няма нищо общо с дипломацията и националната сигурност и тази сложна истина за сложната геополитическа реалност все някога трябва бъде осъзната от ГЕРБ. Да не би фактът, че в България се продават италиански пици или че има френски ресторанти, или се продава чешка бира да ни е помогнал за Шенеген?
След серията, добили публичност и останали извън вниманието на медиите чутовни гафове на Бойко Борисов, онова, което се случи в Парламента преди броени дни вече си е напълно очаквано. Нещо повече – няма и да е за последно. Анти-европейското гласуване на партия ГЕРБ, самопровъзгласила се за дясна и про-европейска, е просто една от многото стъпки по пътя, вече извървян от ГЕРБ. А колко още й остават да извърви - това само Всевишния знае.
Истината е, че ако непредубеден наблюдател на политическите процеси в България с претенции за сериозност се опитва да си върши работата, просто трябва да... игнорира ГЕРБ. Защото липсата на задълбоченост и постоянство при говоренето на Бойко Борисов могат да бъдат тема единствено за творческото въображение на авторите в „Стършел”. Заслужава си да се отбележи само още един факт – в България НЯМА голям инфраструктурен обект, който да НЕ е построен с помощ от ЕС. И, за съжаление, НЯМА случай при рязането на лентите и фанфарите за откриването на същите крупни инфраструктурни проекти, някой да е чул нещо друго, освен хвалебствия в първо лице единствен число - - аз ви построих... Та, толкова за простото говорене пред прости хора. Прости, прости, ама с чужда пита помен правят!
Политическата реалност обаче е достатъчно сложна и неподатлива на опростяване. Добре е, че в европейската и българската история има примери за стратегически мъдри и добри решения. Просто трябва да се прочетат и, по възможност, да се осмислят.
Вероятно, най-мащабният пример за такова решение е планът „Маршъл”. Планът Маршъл между другото е включвал и помощ за България, но тогавашната власт отказват така необходимото финансиране за възраждането на следвоенна България. Да сте чули някой днес да ги обвинява за пропуснатото усвояване на изгодния заем? За да се разбере величието на този план, първо трябва да направим съответната историческа аналогия. След края на Втората световна война, първата работа на съветските власти е да експроприират от покорените не само германски територии, но и в тези от Централна Европа и Манджурия цели заводи и технологични линии. И никой не може да ги вини. В цялата човешка история, победителите са правили това не само с машините, но и с хората в победените държави. В същото време обаче, Американският конгрес, с изричната подкрепа на американските данъкоплатци, гласува Планът „Маршъл”, с който и победените Германия и Япония се вдигат от руините. И това е буквално единственият случай, в който победените страни получават помощ от победителите. Да, вярно е, че това стратегическо решение в крайна сметка излезе полезно за САЩ, но също така е вярно, че парите излязоха от джоба на поколението американски данъкоплатци, непосредствено след Втората световна война. И те – обикновените американци, платиха цената на щетите от една война, която не беше започната от тях и в която бяха въвлечени буквално насила, без да са длъжни да го правят.
Ако пък се върнем в България ще видим, че страната ни не за първи път е управлявана от хора, които говорят с думи прости за пред прости хора. Даже може да се каже, че сме нещо като новатори по въпроса. Първата партийна полиция в новата световната история НЕ е създадена във фашистка Италия или нацистка Германия, а е т. нар. “Оранжева гвардия” на т.нар. “народен трибун” Александър Стамболийски. В онези смутни времена, на по-яките селяндури от околностите на големите градове им дали не само по една сопа в ръка, ами и правото (което скоро прераства в задължение) да пердашат “Гражданята”. Като специално в София, любим обект на издевателства били именно преподавателите в Софийския университет, които са изяли и най-много бой от сопаджиите. И съответно не закъсняла и логичната реакция. Самият Александър Цанков, който сваля Стамболийски от власт е университетски професор, а сопаджиите се запознават с... другия край на сопата. Мнозина обвиняват, и то с пълно право Александър Цанков, за начина, по който се разправя със земеделците, но примерът е достатъчно красноречив за нещо много опасно.
Влезне ли се веднъж в спирала от опростенчески решения, даже и умни хора много трудно могат да я напуснат. Жертва на чувството за мъст и окончателни решения могат да станат всички – и глупаци, и Нобелови лауреати. Само две десетилетия по-късно, един от от най- известните европейски учени на своето време - проф. Богдан Филов, ще стане част от следващото поколение жертви на тези диви страсти.
Спиралата на насилието обаче си има начало, което независимо дали е положено в България или някъде другаде по света, задължително е част от смъртоносната комбинация между гангстерски манталитет, политическо късогледство и тотална липса на знания. И на това начало краят му рядко е в обозримо бъдеще. За съжаление, ако само веднъж, само един глупак докопа властта (и така е не само в България), краят на веригата от нещастия не свършва с неговата власт, пък ако ще след него да дойде цял отбор от Нобелови лауреати. На финала почти винаги се оказва, че последиците от мимолетната, на пръв поглед глупост, са много по-дългосрочни, отколкото ни се иска. Звучи парадоксално, но за съжаление посредствеността също е вид стратегия. При това, често печеливша и много, много дългосрочна.
И накрая утешението – след първият за настоящия 21-ви век български „народен трибун”, по ирония на съдбата, на власт отново дойде университетски преподавател в лицето на Пламен Орешарски. Той все пак не е Александър Цанков. А можеше и да бъде. Въпреки че традициите не са това, което бяха, но никога не бива да забравяме, че по нашите географски ширини всичко е възможно!
Ама всичко!!!
Антон Луков
Вашите коментари