Днес „ДПС–Ново начало“ внася в парламента проект за закон за максимална надценка – идея, която звучи лесно обяснима и политически продаваема: „кошница“ от основни стоки и тавaн от 20% върху надценката между производителя/вносителя и крайния потребител. Мотивът е познат – защита от спекула и „лоши търговски практики“ по време на прехода към еврото.
Само че има един проблем: преходът вече е факт. България прие еврото на 1 януари 2026 г. В този контекст законопроектът не е „предпазен колан“ преди смяната, а инструмент за управление на общественото недоволство след смяната – в период, когато чувствителността към цените е максимална и всяко закръгляне се превръща в политически скандал.
„Надценка 20%“ – прост лозунг, сложна икономика
На хартия 20% изглеждат „справедливи“. В реалния живот въпросът е: 20% върху какво?
Кое ще е базата – фактурна цена, цена след бонуси и отстъпки, цена след маркетингови такси, след транспорт, след бракуване и фира? При храните разходите по веригата не са дребен детайл – те са самата логика на бизнеса. Ако таванът обхване цялата разлика от производител/вносител до щанда, това удря не само „печалбата“, а и логистиката, складирането, загубите, енергията, труда. И именно там започва класическото изкривяване: когато маржът е изкуствено притиснат, пазарът намира други вратички.
Рискът: не по-ниски сметки, а по-малко стоки и „скрити“ оскъпявания
Икономическата литература е пределно ясна: твърдите ограничения върху цени/маржове често водят до нежелани ефекти – недостиг, влошено качество, отдръпване на предлагането и прехвърляне на разходи другаде.
В „кошница“ от базови продукти най-вероятните сценарии не са холивудски – те са банални:
- магазинът намалява наличности на „ограничените“ артикули и ги използва като примамка;
- вдига цените на необхванати стоки (където няма таван);
- въвежда „такси“ и пакетирани промоции, които формално не са надценка;
- „преструктурира“ веригата (друг доставчик, друг етикет, друга категория), за да излезе от обхвата.
Когато държавата фиксира марж, бизнесът не спира да смята – просто започва да смята по друг начин.
Кошницата: икономика или лоби?
Проектът предвижда Министерският съвет да приема т.нар. „кошница на потребителя“ – списък от ключови храни (брашно, хляб, мляко, захар, ориз и др.). На практика това превръща един списък в поле за натиск: кой продукт влиза, кой остава извън тавана, кои производители печелят пазарен дял. „Кошницата“ лесно се превръща в политически инструмент, а не в икономически.
Дублиране на вече съществуващи мерки
България и без това има мерки, свързани с еврото: задължително двойно обозначаване на цените (лев/евро) до 8 август 2026 г. Паралелно с това в публичното пространство и институционални съобщения фигурира и период на засилен контрол срещу „необосновано“ повишаване на цените, който се обсъжда/прилага по-дълго – до края на 2026 г.
Тоест вместо да се измери ефектът от наличните механизми (санкции, проверки, прозрачност), се предлага нов, по-тежък режим, който влиза директно в ценовата структура на бизнеса.
Как го правят другите при еврото – и какво пропускаме
Европейската комисия при други страни (например Хърватия) акцентира върху двойното обозначаване, активни проверки и доброволни кодекси за коректно формиране на цените, а не върху универсални тавани на маржа. Да, Хърватия използва и ценови ограничения в други контексти (енергия/някои стоки), но това е част от по-широк пакет и в специфична инфлационна среда.
Най-важният въпрос към вносителите
Ако целта е реална защита на потребителя, къде е доказателството, че точно „20% надценка“ е правилният нож – нито твърде тъп, нито твърде остър? И ако мярката е временна „само до края на 2026“, какво гарантира, че няма да се превърне в постоянно изкушение при всяко следващо поскъпване?
Защото истинската защита не е в това да „обявиш таван“, а да направиш така, че потребителят да вижда цената ясно, да сравнява лесно и да има работещи регулатори срещу измами и картели. Това е и логиката на европейските правила за ценова прозрачност.
Стефан Коев