Българският парламент създаде временна комисия, която да „разследва“ дейността на Джордж Сорос, сина му Александър и свързаните с тях фондации у нас. Формално задачата ? е да събира факти за финансиране на партии, медии, неправителствени организации и институции. На практика обаче комисията се вписва в добре познат политически сценарий от Източна Европа: когато няма отговори за реалните проблеми, на сцената излиза един удобен „враг“ – в случая Сорос.
Началото беше дадено от Унгария. Там правителството на Виктор Орбан превърна милиардера филантроп в основен негативен герой в пропагандата си – със серия от плакатни кампании, конспиративни внушения и т.нар. закон „Stop Soros“, насочен срещу организации, помагащи на мигранти и работещи с външно финансиране.
Сега, със създаването на комисия „Сорос“, София рискува да тръгне по същия път – под аплодисментите на политици, които от години печелят дивиденти от демонизирането на „соросоидите“.
Комисията беше предложена от лидера на ДПС Делян Пеевски, който настоява държавата да „осветли мрежите на влияние“ на Сорос в България.
Решението мина с широка подкрепа – включително от партии, които иначе се представят като „проевропейски“. В нейния мандат влизат едва три месеца работа, но ефектът върху обществения климат може да е много по-дълготраен: още преди да е събрала какъвто и да е факт, самото ? съществуване внушава, че граждански организации, медии и университети са обект на подозрение, ако някога са получили средства от „Отворено общество“.
От института „Отворено общество – София“ вече определиха комисията като форма на политически натиск и инструмент за стигматизация на гражданския сектор. Те напомнят, че за над три десетилетия са финансирани хиляди проекти в сферата на свободата на словото, правата на човека и върховенството на правото – без нито един доказан корупционен скандал.
Въпреки това думата „соросоиди“ отдавна е превърната в обида, а сега получава и институционално „узаконяване“.
Защо точно Сорос? Отговорът е неприятно прост. В много държави от региона, включително Унгария, Полша и сега България, управляващите се изправят пред сходни предизвикателства – демографска криза, изтичане на мозъци, натиск за реформи от ЕС, растящо недоверие към институциите. Вместо да признаят собствената си отговорност, те посочват абстрактен „международен заговор“, чийто символ става милиардерът филантроп. Така сложните вътрешни проблеми се превръщат в удобна история за „чужди мрежи“, които дърпат конците зад кулисите.
В България тази реторика намира почва и заради дългогодишната кампания срещу „грантаджиите“ – експерти, журналисти и активисти, работили по проекти с външно финансиране. Новата комисия може да превърне подобни заклеймявания в официален държавен разказ. Нейният мандат е формулиран толкова широко, че на практика всяка организация, защитавала човешки права, малцинства или независими медии, може да бъде подложена на политически разпит.
Опасността е двойна. От една страна, съществува риск реалната корупция и съмнителните връзки между бизнес и политика да останат в сянка, докато вниманието се пренасочва към „соросоидите“. От друга – изпраща се силен сигнал към всички активни граждани: ако критикуват властта, лесно могат да бъдат представени като агенти на външно влияние. Това охлажда ентусиазма за участие в обществени каузи и задушава и без това крехкия граждански сектор.
Сравнението с Унгария не е случайно. Там кампанията срещу Сорос не се ограничи до плакати и речи, а доведе до реални последици – преместване на университета, свързан с „Отворено общество“, затягане на режима за НПО и поредица от критики от страна на европейските институции.
Европейският съд дори обяви части от т.нар. „Stop Soros“ законодателство за несъвместими с правото на ЕС.
Ако България повтори този модел, рискува не само репутацията си, но и конкретни санкции.
В основата на всичко стои по-дълбокият въпрос: приемаме ли, че гражданските организации са легитимен участник в демокрацията, или ги виждаме като враг, който трябва да бъде държан под подозрение? Отговорът няма да даде комисията „Сорос“, а реакцията на обществото – от академичната общност и медиите до обикновените граждани. Ако този случай се приеме с мълчание, утре подобни комисии може да се появят и срещу други неудобни критици.
В крайна сметка Джордж Сорос е само символ. Днес той е удобният „злодей“, който обединява различни политически интереси – от националпопулисти до олигарси с проблемен имидж. Утре на негово място може да бъде поставен всеки, който защитава непопулярни каузи или настоява за върховенство на правото. Именно това прави днешния дебат много по-важен от името на един милиардер: залогът е в каква държава искаме да живеем – такава, в която властта търпи критика, или такава, в която тя първо заклеймява, а после проверява.