Боряна Димитрова: Вървим категорично към нови избори

Смисълът от третия мандат

Проф. Николай Найденов: Спорът е Европа–Русия, а не ляво–дясно

Протоколът замита под килима най-спорните въпроси между РСМ и България

Николай Стайков: Задкулисието се олицетворява от конкретни имена

Стив Ханке: "Цeнaтa" нa caнкциитe cпpямo Pycия щe бъдe "зaшeмeтявaщa" зa Eвpoпa

Защо България е толкова лесна плячка за руската пропаганда

Цветанка Андреева: Животът на това правителство вече не зависи от него

Добрев: Поведението на Петков е притеснително, чака ни кабинет на националното спасение

Проф. Киров: Няма опозиция, която да не се възползва

Доц. Георги Лозанов: У нас постистината изцяло налага подкрепа за Путин

Милен Керемедчиев: България е в неприятелския списък на Русия, но не и в приятелския на Украйна

Николай Василев не вижда антикризисни мерки, а преразказ по картинка

Битката в Черно море за зърното може да се окаже определяща за изхода на войната в Украйна

Проф. Христо Матанов: Ако направим компромис, трябва да признаем, че сме татари

От дипломация с нулев резултат към война с отрицателен резултат

19.3.2022 г. 17:55

Всичко започна много отдавна! Дори не през 2014, а още през 2008, когато Руската федерация (РФ) направи инвазия в Грузия. Осем години след като Русия беше поета от Владимир Путин, тя вече ясно показваше своята склонност към агресия и неуважение на страните около нея и на техните народи. Това беше ясна демонстрация на претворяване на думите в дела, тъй като агресивната реторика на путиновото обкръжение вече беше започнала. Така Руската федерация всъщност показваше какво ще бъде поведението й през следващите години спрямо съседните й държави, страните от Източна Европа и системата на международните отношения като цяло. Кремъл година след година даваше все по-ясно да се разбере, че ще признава съществуването на международното право само доколкото то е в негов интерес. Всички фактори, върху които се крепи съвременното международно право, бяха превратно разбирани от политическата класа в РФ и руските институции дори бяха започнали да търсят съмишленици за позициите си сред части от западните общества и части от западните политически елити (в общия случай маргиналните части).

Особено активен този процес по търсене на съмишленици стана след 2014 г., когато Крим беше окупиран и колективният Запад (по определението на Кремъл) показа по-ясно намерението си да се противопостави на нарастващите нива на руската агресия. На разположение беше т.нар. "мека сила". Или казано с други думи, използването на същия този подход, който държавите от свободния свят в продължение на дълги години прилагаха срещу някои страни и режими, позволили си да нарушават международното право, човешките права или правата на определени етноси и народи.

Руският режим обаче е по-различен нарушител на международното право и точно в този смисъл можеше да се очаква, че "меката сила" срещу него няма да свърши работа. Независимо от това страните от свободния свят бяха решили през 2014 г. и във времето след това да действат по този начин и да задържат Руската федерация в системата на международните отношения чрез ангажимент поне с нейните базови характеристики - въздържане от предизвикване и нагнетяване на конфликти и търсене на легитимните международни формати за разрешаване на съществуващи конфликти при осигурени гаранции това да става по най-безболезнения и хуманен начин.

За известен период от време първоначалният подход от страна на свободния свят даваше резултат. Руската федерация се държеше в рамките на една по-ограничена агресия, чиято реализация започна с анексирането на Крим през 2014 г. и сепаратистката дестабилизация в части от районите на Донбас. В продължение на осем години Кремъл поддържаше напрежението в Източна Украйна, провеждаше внезапни военни учения в Черно море, които принуждаваха съюзниците от НАТО да засилват своето военноморско присъствие, за да поддържат в активно състояние своята политика по сдържане. Създаването на проблеми във въздушното пространство, прилежащо към Черноморския регион, също беше част от руската стратегия за ограничена агресия спрямо Украйна, на която САЩ и държавите от ЕС се опитваха да противодействат чрез персонални санкции към руски физически и юридически лица и чрез подсилване на източния фланг на НАТО посредством предислоциране на съюзни формирования и военна техника в една съществена част от страните в Източна Европа.

Особено важно е тук да се отбележи, че до 2014 г. съюзно военно присъствие нямаше нито в Прибалтийските републики, нито в Полша и Румъния. То обаче се появи веднага щом беше наличен поводът за това, даден от Кремъл с действията по директното нарушаване на международното право през 2014 г.

Качествено нова ситуация започна да се оформя през есента на 2021 г., когато Руската федерация стартира струпването на войски в близост до източната граница на Украйна. Седмица след седмица и месец след месец, тези войски значително набъбнаха към края на годината, а в началото на 2022 достигнаха до внушителния брой от 190 хил. военнослужещи. През февруари Кремъл започна и съвместно учение с Беларус, на чиято територия също бяха прехвърлени руски формирования. В условията на така зададения военен натиск от страна на Руската федерация, през януари започнаха разговори между нея - от една страна и САЩ и НАТО - от друга, които за Русия могат да бъдат определени като дипломатическа игра с нулев резултат. Разговорите преминаха през няколко различни формата, руските претенции не бяха приети от никого, а след края на преговорния маратон външният министър на РФ Сергей Лавров продължаваше да повтаря, че руските искания трябва да бъдат приети задължително и то без приемането да бъде отлагано във времето. Или казано с други думи, в полето на дипломацията Руската федерация финишира точно там, откъдето беше започнала.

Ултимативният подход на Кремъл на практика блокира дипломатическите усилия. Руското участие в дипломацията по същество беше симулативно, тъй като в едно с това Русия явно съвсем съзнателно и последователно се е подготвяла за пълномащабно нахлуване на територията на Украйна. Както показаха събитията след 24/02 замисълът е бил цялата украинска територия да бъде подложена на военни действия. Именно така Кремъл премина от дипломация с нулев резултат към война с отрицателен резултат. Тук е важно да се отбележи, че войната винаги носи в себе си отрицателен резултат, защото човешките жертви и материалните щети неминуемо са факт, щом става дума за военни действия, особено такива, които включват и ракетни удари върху жилищни сгради и жилищни райони. От геополитическа гледна точка обаче същностния въпрос е, че след войната Русия дори няма да бъде в изходната точка, т.е. в състоянието, в което се е намирала преди да започне войната. И това е валидно дори и ако Русия не беше изпитвала тези сериозни затруднения, с които се сблъсква ежедневно на бойното поле.

За много анализатори руското нападение срещу Украйна беше изненада, въпреки ясните сигнали, които Кремъл даваше в тази посока. За Кремъл обаче изненада се оказа много доброто състояние, в което се намира украинската държавност, солидната подготовка и организация на нейните Въоръжени сили и завидната готовност на населението да отстоява до последно страната си и идентичността си.

И тук, както по време на дипломатическата фаза от началото на 2022 г., Руската федерация отново предпочита да залага на ултимативния си подход, вместо да се обърне към реалностите и да формулира позицията си съобразно тях. Така както Русия нямаше разработени варианти за комуникация със Запада при отхвърляне на ултимативните й искания, сега тя няма отговор на украинския военен отпор и продължава да очаква капитулация от нападнатата страна. На този етап все още за Кремъл провеждането на преговори означава Украйна да приеме изцяло условията, които агресорът желае да й наложи и едва след това военните действия да бъдат прекратени.

Важното, което задължително трябва да се отбележи за тази война е обстоятелството, че тя е двупластова. От една страна тя се изразява в претенциите, които Русия има към Украйна, към част от територията и част от населението й, както и контекста на руското схващане, че Украйна трябва да бъде част от разбирането на Руската федерация за нейната собствена сигурност. От друга страна обаче чрез тази война Кремъл се опитва да наложи определени промени в системата на международните отношения, които биха били единствено на него изгодни. Именно по тази причина Руската федерация не намира почти никаква подкрепа в международните формати, в които участва, като това най-ясно личи в ООН. Разбирането, което настоящият стопанин на Кремъл влага в понятието за суверенитет, и желанието му някои държави да провеждат външната си политика само след санкция от Москва, е принципно неприемливо за всички демократични държави по света и за всички международни организации, които са изградени и функционират съобразно базовите консенсуси, съществуващи между тези държави. А съвсем конкретно, то е неприемливо най-вече за страните от Източна Европа, които не биха могли да бъдат пълноценно интегрирани в континенталните икономически и институционални структури, ако Руската федерация придобие някакви права върху част от техните политики, независимо дали това би било формализирано или е някаква неформална опция.

Поради обстоятелството, че войната е двупластова, то и същинските преговори (когато дойде време за тях) за прекратяване на огъня и постигане на мирно споразумение, също ще бъдат двупластови. От една страна, в тези преговори ще присъстват интересите на Украйна, свързани с териториалната й цялост и гаранциите за нейната сигурност. От друга страна, гаранции за съвременното разбиране за национален суверенитет и демократично участие в системата на международните отношения ще бъдат търсени от всички държави, принадлежащи към свободния свят. Колкото по-добре се представи Украйна на бойното поле и колкото повече способности демонстрира в отблъскването на агресора, толкова по-значимо ще бъде нейното място на масата на същинските преговори. В случай, че още от началото войната се беше развила лошо за Украйна, тя щеше да разчита единствено на партньорите си да влязат в бързи преговори с Кремъл, да прекратят военните действия и да започнат продължителна преговорна битка за нейните интереси. При сегашното развитие на военната ситуация Украйна ще бъде на масата на същинските преговори наравно със своите партньори, а що се отнася до собствените й интереси, тя ще има водеща роля. Всъщност именно тези преговори най-вероятно ще поставят фактическото начало на пълноценното интегриране на Украйна в европейските структури, свързани с икономиката и сигурността.

С Украйна Европа ще има шанса да постигне собствения си интегритет, а това означава по-малко разногласия между страните в ЕС и повече единодействие при посрещане на бъдещи предизвикателства и потенциални заплахи. В демократичните страни общественото мнение има ключова роля, а сегашните събития в Украйна със сигурност ще оставят траен отпечатък в съзнанието на европейските общества.

Към Русия можеше да се подходи по-решително още през 2008 г. при инвазията в Грузия, както и през 2014 г., когато посегна на Крим, но тогава санкции като днешните трудно щяха да бъдат разбрани и възприети от общественото мнение в Европа. Още през 90-те години на XX век Збигнев Бжежински описа геополитическото значение и ролята на Украйна за международната сигурност. Днес всичко това е ясно и разбираемо и за анализаторите, и за политиците, и най-важното - за общественото мнение на Европейския континент. А дотук се стигна след една война, започната от Кремъл с отрицателен за него резултат.

Евгени Кръстев /News.bg