Проф. Нели Огнянова: Властта финансира с еврофондове жълти медии и ги легитимира

Криза на доверие, раздаване на пари и какво следва от това

Германската ARD: Българите са разочаровани от оглушителното мълчание на Европа

Димитър Ганев: Борисов е в оставка на полусъединител

А в Брюксел и в Берлин цари тишина

Съдът в Страсбург: При политически протести може да има смущения в автомобилния трафик и на обществе

Калин Янакиев: И при Борисов порциите се разпределят от кремълските сараи на Доган

Проф. Знеполски: Належаща е промяна, но тя не може да стане по революционен път

Проф. Ивайло Дичев: Протестиращите имат нужда от медиатор, който да обедини исканията им

Иван Костов: Всеки управляващ да знае, че не може да оставя държавата пленена

Кой се страхува от протестите

Ще тръгнат ли децата на училище на 15 септември, или ще останат пред мониторите

Димитър Чобанов: Започва много сериозно харчене на бюджета

Проф. Йордан Христосков: Пред пенсионната система има неблагоприятно бъдеще

Димитър Ганев: Хоризонтът на Борисов не е добър до редовните избори

В България така и не се появи антикомунистически консенсус

11.11.2019 г. 09:25

Падането на комунизма в България не беше антикомунистическа проява. Взаимодействието между комунистите и опозицията блокира онзи антикомунистически консенсус в обществото, който и до днес пречи да дойде демокрацията, коментира Георги Лозанов за "Дойче веле".

Десети ноември е голям български празник, защото маркира най-щастливото събитие за страната през 20 век - падането на комунизма. Заедно с това обаче той предизвика две големи заблуди. Първата е, че краят на тоталитарния режим сам по себе си слага началото демокрацията и можем да ги празнуваме "две в едно". Собственият ни опит показа, че може да пребиваваш във "вътрешен джоб" на история, когато не живееш в тоталитарно, но пък не живееш и в демократично общество; че преходът е име на нещо трето, на някакъв неизследван досега обществено-политически строй. Доста неприятен, впрочем.

Втората заблуда е, че комунизмът пада на този ден и въобще за дни и месеци. Според по-крайните десни наблюдатели, това и досега не се е случило напълно. Работата е там, че тоталитарният режим се налага с репресии, с принуда и кръв, докато демокрацията може да дойде само доброволно, вследствие от персонална готовност да живееш по нейните закони. Няма как да има демокрация, ако няма преобладаващо мнозинство от демократи, а то се крепи върху поне три банални, но задължителни консенсуса.

Три задължителни консенсуса

Първият е, че социалните блага няма повече да се разпределят с насилие и задкулисни машинации, а според прозрачни процедури. Вторият е, че кариерното израстване няма да става с връзки - родови, партийни, землячески и пр., а в резултат на обективно доказани способности. Третият е, че властта ще се легитимира със знание, т.е. образованите ще управляват по-необразованите, а не обратното (както след Девети септември, когато партизаните слизат от планината и заемат местата на унищожения елит на нацията).

Формирането на тези консенсуси започва от Десети ноември 1989. Още начинът, по който пада комунизмът у нас, подсказва, че те ще бъдат постигнати много по-трудно, отколкото в другите европейски държави от бившия съветски блок.

Възможност за подобна съпоставка, при това видима с "просто око", дава фотографската изложба "Илюзия" на Тихомир Пенов за събитията от края на 1989 година в Прага, Букурещ и София. Улиците, по които до скоро е минавало мудното всекидневие на соца, са превърнати в декор на грандиозен исторически спектакъл, чийто главен герой, извън отделните портретни акценти, е човешкото множество. То с хиляди лица се взира в собствения си живот от следващия ден и можеш да усетиш как падането на комунизма минава през аза и каква е способността му да го превърне в своя лична биография.

Прага: победа на интелектуалците над танковете

В Прага това сякаш се е случило отдавна и през 1989 най-после е дошло време свободно да бъде обявено и отпразнувано. Комунизмът вътре в човека си е отишъл още през 1968, прогонен от съветските танкове, нахлули за втори път, за да го наложат със сила. Пражката пролет е дала име въобще на съпротивата срещу съветския тоталитаризъм и "Нежната революция" по площадите на Прага изглежда като нейно естествено следствие, но вече не в плана на историческата трагика, а на националния подем. Световноизвестният драматург Вацлав Хавел става президент на страната заради дисидентското си минало, което създава убеждението, че падането на комунизма през 1998 там е победа - 20 години по-късно - на интелектуалците над танковете.

В Букурещ не е така – в кадрите на Пенов дрънчи оръжие. Там е нямало как да съществува скрита съпротива, която от 1989-та легално да започне да пише историята, защото в Румъния комунистическият режим е най-безмилостният в соцлагера. И когато настъпва моментът, хората на свой ред да му дадат безмилостен реванш. Николае Чаушеску заедно със съпругата си е осъден - без право на защита - и единствен от комунистическите диктатори в Източна Европа е разстрелян.

Букурещ: радикалност в раздялата с комунизма и корупцията

Не че това е приемливо за демократичното общество, към което страната се е запътила, но пък демонстрира непозната другаде радикалност в раздялата с комунистическото общество, от което страната излиза. Тази антикомунистическа по същността си радикалност се проявява по-късно и в противодействието на корупцията, която е основна пречка пред интеграцията на бившите комунистически общества към демократичния свят. Това беше оценено от ЕС, който излъчи за свой главен прокурор тъкмо "острието" в борбата срещу румънската корупция - Лаура Кьовеши.

А България?

В отрицанието на комунизма България няма нито своята 1968 (по чешки), нито своята 1989 (по румънски), антикомунизмът ни е лишен както от интелектуална традиция, така и от въстанически гняв. Вярно, днес можем да се гордеем с горянството, което е най-масовото антикомунистическо движение, но то се появява твърде рано и твърде рано е напълно унищожено, така че по-скоро е задръжка, отколкото мотив за по-нататъшна съпротива. Нямаме сред интелигенцията и достатъчно категорични, международно признати, дисидентски гласове, ако не броим опита на журналистката Румяна Узунова да ги произведе в спешен порядък през 1989 година с интервюта по радио "Свободна Европа".

В резултат падането на комунизма у нас не е толкова антикомунистическа проява, колкото по-масов и по-настъпателен етап в процеса на "гласност и преустройство", роден от самия комунизъм. В кадрите на Тихомир Пенов от София лайтмотив са плакатите с искания, отправени неизвестно към кого. Очакването за промяна предхожда идентифицирането на историческия субект, който може да я извърши. Тя започва в взаимодействие между бившата Комунистическа партия и опозиция ?, което ще блокира антикомунистическия консенсус в обществото, а оттам и консенсусите, необходими за да дойде демокрацията по нашите земи. И така до следващата годишнина.

Коментари