"Цветът на хамелеона" е за фарса и ужаса, в които живяхме (живеем)
Сега монопол е модната дума. Тогава Държавна сигурност държеше монопола над душите. Хранеше се със страха ни. При вербуването на Батко сивият му офицер (силен Руси Чанев) го обикаля като хищник жертвата, говори му: "Миришеш ми на страх." Всички миришехме на страх. Но с Батко Държавна сигурност си взема белята в стилната черна политическа комедия с моменти на шпионски трилър "Цветът на хамелеона". Бляскав дебют в режисурата на утвърдения визуалист Емил Христов. Не случайно в началото на седмицата в. "Варайъти" го избра за едно от 10-те европейски имена, чиито филми трябва да се следят.
Батко (в сливащото се с образа изпълнение на Видинлиев) е приел служенето си като втора същност, проявява творчество и въображение. Но такива са противопоказни на Системата и тя го изхвърля, не иска външни лица в инженерството над душите. Отмъщението на низвергнатия е впрягане на методите на властта за разяждане, обезличаване и клиширане на човешкото, за собствено задоволяване. Филмът разголва механизмите на пречупване и опустошаване, довежда ги до абсурд. Системата се оказва парадоксално уязвима пред най-голямата си тайна - нонсенсът. Него авторите ползват с пълни шепи. Когато властта пада (от граматическа поправка на Член първи, натъртва филмът), "хладният ум" нарежда на "чистите ръце" да очистят "горещото сърце"...
От концептуалния роман (Цинкограф") с много дъна на Владислав Тодоров (тук и продуцент) Христов е изцедил действената есенция. Филмът му пример е бил "Конформистът" на Бертолучи, а не по-близкият тематично "Животът на другите". Няма мелодрама и трагично героизиране на доносниците и кукловодите им като огледални жертви на Системата.
Наблюдението е през духовита ирония и стилизирана визия (Крум Родригес зад камерата е съмишленик). В романа момичето на романтичното (не)възможно бягство (запомняща се Ирена Милянкова) е книжарка, във филма е прожекционистка в архивното кино. Това е отворило място за познавачески алюзии и киномански цитати, включително от "Конформистът". Падането на Системата минава на фона на пробуждането на вампира от "Кабинетът на д-р Калигари". Реално-въображаемата възстановка на "Казабланка" на финала е чиста поезия и обреченост в черно-бяло, това хората от "Варайъти" е нямало как да не разпознаят.
Силата на "Цветът на хамелеона" е в рядкото за български филм единство на идея, жанр и визия. В кинематографичната му изящност и внушената атмосфера на времето. Малките драскотини са в късащата се на места емоционална връзка със зрителя (интелектуалната остава), в неизравнената актьорска тоналност на някои от изпълненията от втория план. /capital.bg
Вашите коментари