30 години след решението на Съюза на комунистите на Сърбия да премахне образованието на български език в босилеградските училища, за което беше спретнат и единственият в историята „референдум“ на националното предателство, тия дни бяхме осенени от новината, че външният министър на Сърбия Ивица Дачич е предал на българския посланик в Белград Радко Влайков 30 преведени от сръбски на български език учебници за основните училища в Босилеград.
След това същите тия учебници Националният съвет на българското национално малцинство с всичките му там церемониални салтанати и приклякането на репортери и оператори бяха тържествено донесени и предадени на директорите на училищата в Босилеград и показно заснети в полупразните училищни стаи с по пет-шест деца, претенциозно наречени „Български паралелки“. Това разбира се, беше оценено като голям дипломатически успех, нов дух в сръбско-българските отношения, напредък в преговорите на Сърбия за членството в Евросъюза, отваряне и затваряне на преговорна глава 23 и 24 и т.н.
Всичко това щеше да е прекалено хубаво, ако да беше вярно. Но преди да се даде цялостна оценка на нещата, те трябва внимателно да се огледат от всички страни.
По времето на югославския самоуправленски социализъм нямахме граждански, но имахме национални права – българите в Западните покрайнини се обучаваха на майчин език. Друг е въпросът на какво ни обучаваха. С вампирясването на великосръбския националистически курс сред сръбските комунисти започна „борбата срещу национализма“ и българският език до 1987 година поетапно бе премахнат от нашите училища под формата на т.нар. „двуезичен модел“. В следващите години „борбата срещу национализма“ в Съюза на югославските комунисти прерасна в кървава гражданска война, която изправи целия свят на нокти. Всички народи и малцинства в бивша Югославия пожелаха свободата и независимостта си и общо взето с огромни жертви, разорения и страдания си я извоюваха.
В югославския концлагер наречен „Западни покрайнини“ започнахме с надежда да попоглеждаме към България, но българските политици и държавници нямаха никаква идея какво да правят с нас. Не че някога са имали. Българската външна политика към Западните покрайнини се отличава с много остри завои и непоследователност. Помощта на България в областта на културата, образованието, българското гражданство и здравеопазването наистина поспря асимилационния процес, но пък засили миграцията към България и Западна Европа. Официалните държавни представители в Белград и София продължиха да се прегръщат и тупат по гърба, ограничавайки се да си говорят в рамките на утвърдените дипломатически клишета за „малцинството като мост на сътрудничество между двете държави“, „липса на териториални претенции“, „отлични добросъседски отношения“ и изчакване на членството на Сърбия в ЕС, когато България щеше да поиска спазването на правата на българското малцинство.
Дойде и този ден. Надеждите ни бяха попарени с „безусловната и безрезервна подкрепа за членството на Сърбия в ЕС“, а ние продължихме да битуваме в ролята на „мост на сътрудничество“, която още 1946 година на спирката на Царибродската гара на път за Белград ни даде най-известният български комунистически национален предател Георги Димитров. Комунизмът в България падна. България стана член на ЕС. „Мостът на сътрудничеството“ вече е прогнил и прояден от времето – българското малцинство според сръбската статистика от 62 000 души през 1962, намаля на само 18 500 през 2011 година, а от тях само 13 000 смятат българския език за майчин. Общините Босилеград и Цариброд са сред икономически най-изостаналите в Сърбия. Със застаряващо население, висока смъртност, много ниска раждаемост и засилена миграция. Безработица, беззаконие и жестока местна партокрация на сръбските националистически партии умело командвани от кадрите на бившата югославска УДБА.
През учебната 2006/7 година в Босилеградското основно училище една група национално осъзнати родители рискуваха и поискаха децата им да учат на български език. Законова база имаше. Кадри също. Нямаше учебници. Не можеха да се внесат от България, защото сръбската образователна програма е една и задължителна за всички. Появи се проблемът с превеждането на български език на сръбските учебници. Учениците учеха при невъзможни условия – сръбските учебници се превеждаха по време на ученическите занимания, правеха си ксерокопия и някакви хвърчащи листчета. Българчетата се разделиха на „българи“ и „сърби“ и почнаха да се бият в междучасията. Въпреки всичко в продължение на осем години се откриваше по една нова паралелка на български език. В Босилеград броят на учениците в българските паралелки достигна около 80. След като тия ученици завършиха основното си образование, следваше да се открият паралелки на български език и в гимназията в Босилеград. Българската гимназия „Княгиня Мария-Луиза“ в Босилеград днес отбелязва 75 години от откриването си без име и със съвсем малко часове по български език. В Цариброд нещата тръгнаха по обратния начин - паралелките на български език се откриха най-напред в гимназията. Но учебници пак нямаше. Превеждането на сръбските учебници се проточи във времето – нямаше кадри, желание, пари. Изговори колкото щеш. Междувременно обучението в българските паралелки до значителна степен бе компрометирано, повечето паралелки се разпаднаха, родители и ученици покрусено отидоха в „двуезичните паралелки“, в които условията за обучението са по-нормални. Родителите постепенно загубиха интерес да записват децата си в българските паралелки, въпреки че всички, които излизаха от гимназията, отиваха да следват в България.
Сърбия все пак започна преговорите за членство в ЕС и се нуждае от българската политическа подкрепа. Българското общество изостри чувствителността си по проблемите на българите в Западните покрайнини и в Белград все пак решиха да направят нещо, с което да впечатлят българските държавници и да се сдобият с българската подкрепа за членството на Сърбия в ЕС. Така се стигна до символичната бройка от преведените 30 комплекта български учебници, които бяха тържествено връчени на българският посланик и училищата.
Но кому вече са нужни те? В Босилеградското основно училище има още три „паралелки“ с по-малко от десетина ученици, в които обучението все още се влачи на български език. На фона на демографската катастрофа и екзистенциалните нужди на хората, въпросът с образованието като че ли остава някъде на заден план.
И все пак, възможно ли е отново да се задвижи процесът на откриването на български паралелки след като учебниците са преведени или се превеждат? Трудно. Или почти невъзможно. Защото надеждите и доверието вече са проиграни. Защото на родителите им писна някой непрекъснато да експериментира с децата им. И да ги упреква в предателство и патриотизъм. Защото на всички нас ни е съвършено ясно, че интересът на Сърбия никога не е бил как да осигури правата на своите лоялни граждани от български произход, а как да прецака българските управници, за да си осигури подкрепата на България за еврочленството си. И наистина, сръбската дипломация играе на коз – българите имат всички права по закон и конституция, ето им сега и учебници. А това, че не искат да учат в българските паралелки – това си е тяхно право! Това, че масово напускат Босилеград и Цариброд, също си е тяхно право. Това, че бягат от безработицата, беззаконието, корупцията – също не е нищо ново. Така е и в останалата част на Сърбия. И в България. И в Македония. Дал Бог оправдания колкото щеш.
След 30 години борба на българските организации в Западните покрайнини, на българската дипломация и международните организации по правата на човека и правата на малцинствата от ООН до Европейската комисия, Сърбия преведе 30 учебника на български език! Триумф! Браво на българската външна политика, на „европейски“ пребоядисаните сръбски националисти, които само преди десетина години, посред бял ден, на входа на Правителството разстреляха единствения европейски премиер на Сърбия Зоран Джинджич и драснаха клечката на американското посолство в Белград. Браво на новия дух на сръбско-българските отношения, виж какви хубави учебници на български език направихме!
Само че… в началото на тази учебна година в Босилеградска община тръгнаха 64 първолачета. Дай Боже здраве, след осем години в Босилеград ще си имаме 64 ученици в 8 клас, а от 8 до първи, все по-малко и по-малко. Само че и тая сметка може да се окаже крива с оглед на скоростта, с която младите се изнасят от Босилеград към България и Западна Европа.
В изтеклите двайсетина години се изясниха всички аспекти от драмата наречена Западни покрайнини. Вече няма никакво съмнение за намеренията и целите на сръбската политика към българите в Западните покрайнини. Тя най-добре си личи не само в образованието, но и в яростта, с която се преследват „НАТО предателите и чуждестранните агенти“ в българските организации и сдружения и особено българския бизнес в Западните покрайнини, който можеше да даде глътка въздух на това изстрадало население. Всичко е ясно. Обидното е само, че все още ни правят на балъци и ни приспиват с детски приказки – с подбрани снимки на сръбски учебници преведени на български, които ще бъдат показани пред камерите и после вероятно забутани в някой училищен шкаф на вече разпадналите се и обраснали в бурени Босилеградски училища. /БГНЕС
Иван Николов е поет, писател, журналист, основател и редактор на списание „Бюлетин“. Участва в създаването и ръководството на двете най-активни български организации в Сърбия – Демократичен съюз на българите в Сърбия и Културно-информационен център на българското малцинство „Босилеград“.
Вашите коментари