Обществото винаги може да чуе твореца, стига да иска, но в момента сме толкова объркани и разцентровани, че е трудно това да стане. Това заяви в интервю за БГНЕС режисьорът Асен Шопов.
Слушам ги днес какво говорят в парламента. Тръгнаха с обещанието, че трябва да се направи нещо, а чуваме приказки, приказки, приказки… Аман от това тефтерче - какво беше то, та всички се занимават с него – има ли го, няма ли го, кой, какво, що?
Като говорим за обществото, в контекста на днешното ни време си мисля, че "Железният светилник" тръгва от призива на Паисий - неразумний, защо се срамиш да се назовеш българин. И представете си точно днес най-често повтаряната фраза, която се чува , "Това не е държава". И като говорим така, се изправяме пред въпроса а какво е държава. Замислим ли се стигаме до това, че ние не сме като света – ние не сме държава. Държавата сама по себе си са ни я подарили, както се казва свише. Държавата ни е близко до усещането за рая, за това са налице всички възможности. Преди време тук беше руският режисьор Роза Сирота, показахме и Созопол, Велико Търново, Несебър и тя се възхити колко е чудна тази страна. Тогава тя ми каза "колко много поезия излъчва тази страна и колко нечувствителни са хората".
А "светилникът" тръгва от искрата, от желанието да се разпали огънят на събуждането, на просветлението, на жаждата за свобода след толкова много мрак. Първата глава на "Железният светилник" неслучайно е озаглавена "В тъмното време". И там съществуват същите конфликти, на каквито сме свидетели днес – в желанието за надмощие на едни или други сили. И там започват с усилието да влязат млади хора в общината, да имат отношение към решаване на проблемите на общността – не през рушвета и интригата или дори убийството.
Всичко, което се е превърнало в класика, значи е оцеляло и прекрачило времето, то говори толкова във своето време, колкото и днес. "Железният светилник" на Димитър Талев е точно това. Но днес ние вървим много по-бавно отколкото са въжделенията и желанията, мечтите за свободата и съвършенството. Представлението в театъра на Българската армия има успех, който се дължи на любовта на зрителя към произведението. Зрителят идва да види образи и герои, които са му скъпи. Неслучайно произведението се родее с "Под игото" – и двете са христоматийни възрожденски отражения на опита на нацията да се изправи на крака. Ние коментираме робството, като историческо клише, а не отчитаме, че това са векове, през които са ни обработвали генетично и това състояние днес го демонстрираме със страх, подчиненост и опити да се надхитри ситуацията. Днес говорим за свобода, за реакция на едно или друго нещо, а всъщност носим робството вътре в себе си, в подчинеността, в която заставаме на моменти. Всъщност, за да сме днес такива след 25 години, това означава, че или сме ужасно некадърни, или това е преднамерено действие на хора, които са заинтересовани да сме в тази ситуация. Ако е така, тогава къде е народът като реакция? Защо сме така летаргични? Ние се оплакваме, а не сме в състояние да направим никакъв свободолюбив жест. Аз не мога да разбера къде са хората. В Унгария се надигнаха в момента, в който поискаха да се облагат интернет доставките. В Гърция само като им свалят някакъв процент от благополучието, излизат на улицата. Ние къде сме? Тези агитки, които разиграваме, това са театрални етюди на подкукоросани хора, за да има нещо. А нещото го няма, имаше го на 10 ноември от "Плиска" надолу по "Цариградско" .
Днес сме зависими от своето минало и в същото време малцина са хората, които реагират истински естествено на вчерашното, на миналото. Всичко така бе смляно, че изведнъж комунистите станаха антикомунисти, но като действие и поведение си останаха същите. Това е отчайващо.
В театъра хората идват, защото са привлечени от българщината, от възрожденското. В представлението на "Железният светилник" в Българска армия не е заложено някакво решение, както е примерно в "Хъшове" на Сашо Морфов в Народния театър. Там е желанието да се крещи "Да живее България" и да се стигне до идеята, че тази хъшовщина е нужна сега. В "Железният светилник" по-скоро се поставят въпроси, в елегичен тон се разказва, че в историята има такива възземания. Посланието е общо, а когато публиката излиза от залата, тя е възбудена, тя става на крака. Но дотук. Приберем ли се вкъщи, се затваряме във философията да оцелеем някак си в ситуацията. Ние 25 години преживяваме, а хората събориха и тръгнаха накъдето искат, натам. Ние се въртим в тресавището. /БГНЕС
-----------------
Асен Шопов, известен български режисьор. След турне в страната постановката му "Железният светилник" ще бъде поставена в Театъра на Българската армия в столицата на 20 и 21 ноември.
Вашите коментари