В Украйна и Русия сред привържениците на радикалния ислям и в антифашистките кръгове думата „фашизъм“ е много популярна, особено откакто стана „оръжие“ на руснаците. А самият термин, между другото, означава ето какво...
Сепаратистите от източните части на Украйна, които се ползват с поддръжката на Русия, твърдят, че на власт в страната са дошли фашисти. На свой ред, за много от гражданите на страните в Източна Европа самият режим на Путин е олицетворение на някаква нова разновидност на фашизма. По отношение на радикалните ислямисти, например за „Мюсюлманско братство“, много наблюдатели използват термина „ислямски фашизъм“, и обратно – някои обвиняват във фашизъм западноевропейските групировки, настроени враждебно по отношение на исляма. А за т.нар. антифашисти в Германия фашисти са всички и всичко, което противоречи на техните убеждения.
Самият термин обаче губи своя изначален смисъл и се превръща в обикновено клише, с което се води борба срещу политическите противници. Нещо повече – някои историци отхвърлят употребата на термина „фашизъм“ по отношение на немския национал-социализъм. Те смятат, че е безотговорно да се поставят на едно ниво тоталитарния режим на Хитлер с фашистките правителства на Франко в Испания, Салазар в Португалия или Мусолини в Италия.
Затова е нужно да си припомним какво представлява фашизма и фашисткото мислене, пише Алан Позeнер в анализ за немския „Die Welt”. Американският историк Роберт О. Пакстън (Robert O. Paxton) преди няколко години предприема подобен опит. По негово мнение, за фашизма са характерни определени „мобилизиращи страсти“.
Избавление от „нечистите“
Към „мобилизиращите страсти“ се отнасят „всепроникващо усещане за криза“, с което се обосновават извънредните положения; вярата в превъзходството на собствената група над другите, а също и над индивидите, взети поотделно; вярата, че тази група е „жертва“ на другите и е принудена да се защитава с всички възможни средства; страхът групата да не бъде унищожена от индивидуалистки либерализъм, класовата борба и чуждестранното влияние; стремеж към „по-чисто“ общество и избавление от „нечистите“; потребност от налагане на мъжкия авторитет; превъзходство на инстинктите над разума; естетика на насилието; приоритет на интересите на групата над правото и закона.
С цел да се обосноват тези страсти в различните културни среди могат да се използват различни идеологии. От гледна точка на немските национал-социалисти, кризата се състои в това, че съществува предполагаем „еврейски заговор“ срещу арийската раса. „Мюсюлманските братя“ пък твърдят, че ислямът е жертва на световен заговор, в рамките на който „евреи и кръстоносци“ искат да подчинят целия свят.
В постсъветска Русия Владимир Жириновски някога поиска да се възроди панславянството, за да се противостои на декадентския, упадъчен „еврейски“ Запад, който уж се опитвал да смачка Русия. Освен всичко друго, той прокламираше завръщането в Русия на всички региони, които тя е загубила във войните със западните страни. Някога партията му беше най-силната в руския парламент, макар самият Жириновски да загуби имиджа си, когато се разбра, че баща му е евреин. Сега може да се твърди, че Владимир Путин е взел на въоръжение много от точките на тогавашната програма на Жириновски.
Насаждане на всеобща истерия
Ако трябва да се обрисуват различията между Хитлер и Мусолини, или между немските национал-социалисти и египетските „мюсюлмански братя“, или руските и украински привърженици на Путин, то вероятно, е очевидно, че става дума за различни варианти на фашизъм, чиито „мобилизиращи страсти“ обаче имат някои сходства.
Важно е да се разбере, че тези страсти съвсем спокойно могат да се появят и сред гражданите и политиците и в западните демократични страни. Например, това се отнася до „всепроникващото усещане за криза“, което се насажда от много средства за масова информация, а също така както от леви, така и от десни политически сили.
Няма значение, дали става дума за уж неизбежните екологични катастрофи или за „саморазрушаването“ на Германия заради високата раждаемост сред имигрантите и гражданите й, живеещи на социални помощи – насаждането на истерия е предпоставка за фашистко мислене. Или по-точно – за фашистко безумие.
Герт Вилдерс – фашист? Не!
Стремежът към единство, към някакво по-голямо „ние“ е вечно изкушение, особено във времена на кризи. Когато през 1939 година демокрацията се оказва заплашена от страна на комунизма и фашизма, младият тогава Джон Кенеди настоява западните общества да се подчинят на „доброволния тоталитаризъм“ в името на оцеляването си. Разбира се, Кенеди не е фашист, но често цитираната му реч при встъпването му в Белия дом през 1961 година „Не питай какво може да направи за теб държавата, а помисли какво можеш да направиш ти за страната си“, също е толкова недемократичен лозунг, колкото и предизборният лозунг на СДПГ през 2013 година: „Ние – ето кой решава!“
Получава се, че ако между фашизма като начин на мислене и усещане от една страна, и демокрацията от друга, не е издигната ясна преграда, то може да наричаме дадено политическо движение фашистко, ако разполага не само с множество привърженици и гласоподаватели, но и с някаква организирана масова база, която е готова в името на постигането на собствените си цели да прескочи демократичните или законовите граници.
В този смисъл, такива организации като „Мюсюлмански братя“, „Хизбула“ или „Стражи на ислямската революция“ в Иран далеч повече приличат на историческите си предшественици, отколкото партиите от един човек, като например Партията на Свободата на Герт Вилдерс в Холандия, която, разбира се, е неприятна, но в никакъв случай не е фашистка.
Путин, който започва своят кариера като скромен и незабележим апаратен чиновник, постепенно създава идеологическа масова база, която подкрепя целите му по „вътрешно прочистване срещу външна експанзия“ (така Пакстън описва програмата за действие на фашистите, докато са на власт) – вътре в страната и зад границите й. И „почвата“ за идеите му, както се убеждаваме, е доста благодатна...
Вашите коментари