Докато гледахме мероприятията в Русия, посветени на годишнината от края на Втората световна война, неволно си задаваме един въпрос: каква е идеологическата база на руската държава?
От една страна имаме работа с типично царска символика, от друга – прославата на Червената армия. Едновременно с това беше отпразнуван и „великия успех“, свързан с неотдавнашното анексиране на Крим. Това пише Мечислав Риба в коментар за полският "Nasz Dziennik".
За какво й е нужен на Русия този не много голям полуостров в Черно море, който още дълги години ще тежи на бюджета на държавата? Някой ще каже, че се касае до базата на военно морския флот. Това е така, но базата можеше да си остане руска, дори и без анексирането на Крим. В разширяването на територията на Русия има и някакъв мистичен елемент, някаква силна идеология, която подтиква тази държава към непрекъснати завоевания. За да забележите това, трябва само да погледнете картата – от гледна точка на територия, Русия е най-голямата държава в света.
Царят с камшика
От културна гледна точка Русия представлява смесица от идеен нихилизъм и политически туранизъм. Средностатистическият руснак е човек с много жив темперамент, открит за нови контакти с околните. Но в политиката руснаците се държат прекалено колективистки, подчинявайки се на вожда. Заради постоянно напиращите срещу нея монголи, Москва няколко века наред е принудена да противодейства на доминацията на тази могъща цивилизация. Побеждавайки във военен план обаче, руснаците вземат от монголите много решения, свързани с държавното устройство.
Споменатата туранска цивилизация се основава на подчинението на човек на властта. Това е военна схема на изграждане на отношенията в обществото, в която огромна роля играе страхът. Маркиз Астолф дьо Кюстин (Astolphe de Custine) в своите „Записки за Русия“ отбелязва: „В Русия страхът заменя всичко, по-точно – парализира мисленето. Когато чувството за страх господства повсеместно, то е способно да създава измамна представа за цивилизация. Каквото и да говорят недалновидните законодатели, страхът никога няма да се превърне в душата на правилно организирано общество, защото не създава ред, а само прикрива хаоса. Където няма свобода, няма дух и истина. Русия е тяло без живот, или по-точно – колос, който живее само с главата си, а всичките му други телесни части, лишени от сила, постепенно отмират“.
Феликс Конечни пък пише, че Русия е организирала своят обществен живот така, че основният принцип в него е подчинението на волята на владетеля. Това е цивилизация, в която естественото състояние е войната, а мирът е само временно прекъсване между две войни. Непрекъснатите завоевания са включени по този начин в природата на функциониране на тази държава. Владетелят, който завоюва нови територии, предизвиква възхищение, защото в сферата на държавния живот цари практически идолопоклоннически култ към физическата сила.
Православната църква и самодържавието
За да се разбере имперската политика на Москва, трябва да се обърнем към идеите на съвременните руски мислители, които се опитват доста точно да формулират образа на тази държава.
Един от основните политически съветници днес на властта в Москва, а едновременно с това и един от най-известните руски политолози – Александър Дугин, в интервю от края на 90-те години за полския Fronda описва ролята на православието в имперска Русия така: „Православието – не в качеството на религия, а в качеството на традиция, е далеч по близо до онова, което обикновено наричат езичество. То обхваща и едновременно включва в себе си езичеството“. Тези думи прекрасно илюстрират утилитарното възприятие на религията в империята. Православието за Кремъл е най-голямото – елементът, обосноваващ необходимостта от самодържавие, а не безпринципна ценност. „В православната антропология – пише Дугин – липсват думите индивидуум, индивидуален (...) Православната антропология винаги е залагала на над-индивидуалността, в която човек се възприема като част от някаква по-голяма общност. Затова се спасява не той самият, а някой друг намира спасението с негова помощ. В католицизма човекът – това е индивидуума, неделима цялостност, а в православието – дивидиуум, дивидуалнаа, т.е. делима личност.“ По този начин съвременният руски политолог обяснява ролята на религията в империята. Той търси в историята такива православни мислители, които да потвърждават тезата „държавата е всичко, човекът – нищо“.
Но възниква въпросът, по какъв начин на съвременната руска имперска мисъл й се отдава да съвмести свързаният с православието царски деспотизъм с атеистичния съветски тоталитаризъм? Дугин казва: „Социализмът това е секуларизизрана версия на византизма, това е Червена Византия, православие в сектантска, екзалтирана форма. (...) Следващият етап ще е православният комунизъм – евразийски, панславянски, месиен“.
Полските мислители отдавна, базирайки се на столетния опит от противостоенето на Полша с нейната източна съседка, са дали на руския империализъм точно определение. Болшевисткият комунизъм, въпреки официалната враждебност към наследството на царската държава, по същността си е нейно продължение. Проблематиката е прекрасно описана от Ян Кухажевски в труда му “От белия до червения царизъм”. Той, например, показва колко леко руската мисъл се подчинява на новия вариант на деспотизъм – нещото, в което през ХХ век се трансформира комунистическата диктатура. “Вековният руски деспотизъм поражда мечтите за червен деспотизъм, който обхваща и сферата на духовността. Тя създава почвата за робско подчинение на властта на революционната доктрина. Наичнът на мислене на късните руски комунисти тръгва директно от Плеханов: това е автоматизация на мисленето, безболезнено и привидно радостно пребиваване в идеен затвор, форма на строг нихилизъм, пронизан от сектантски догматизъм и сляпо отричане на всичко, което не се съгласува с него”.
Новото православие
Едновременно с това, всеки страничен наблюдател вижда ясно несъвместимостта на идеологичните фундаменти на двете системи, пуснали корени в руската почва. Нима православието от царската епоха и комунистическия атеизъм не са два съвършено различни погледа към света? Но не бива да се забравя, че католическите интелектуалци отдавна са забелязали в социализма чертите на религиозно мислене. Полският йезуит отец Ян Урбан твърди, че социализмът “това е религия наопъки, обърнат с хастара навън сюртук, материалистична религия без Бог, но въпреки всичко – религия”.
По този начин за руските империалисти комунизмът става нещо като нова религия, “ново православие”, което им позволява да разширяват империята си още по-ефективно, давайки й дори шанса да превземе цялото земно кълбо. Ако православието е било основна идеология за царската империя (в центровете на градовете от завоюваните територии винаги са строени православни църкви, за да се обозначи по този начин властта на Москва), то през ХХ век “православие от нов тип” става комунистическата идеология. Тя е по-ефективна: от нея се интересува елита на западния свят и по-лесно се възприема от бедните народи в Азия, Африка и Латинска Америка. Москва в качеството си на столица на Комунистическия интернационал става един от двата най-важни центъра в света. Много руснаци с имперски склонности, без дори да са убедени марксисти, се гордеят със силата на империята си.
Новото настъпление на варварите
Идеологическият и икономически крах на комунизма на границата между 1980-90 година доведе до сериозна криза имперската власт в Русия. Търсенето на нови ориентира в западната идеологическа сфера беше обречено на неуспех. Западноевропейският неомарксизъм, налаган чрез така наречената сексуална революция, сее опустошение в обществената сфера, а Русия, след епохата на комунизма, преживява и дълбока морална криза. Аборти, алкохолизъм, разводи, демографски проблеми – всичко това не може да не стресне онези, които мечтаят да възродят империята. За да си върни доминиращата роля в Евразия на Русия не са й достатъчни само нефта и газа. От това произтича опитът да се обърнат отново към православието. При това, трябва да се помни, че не става дума за връщане към религията в католическото разбиране на термина, т.е. не за връщането на хората в църковното лоно след десетилетия съветска атеизация. Тук ролята на Църквата се редуцира до послушно оръдие в ръцете на Кремъл. Това прекрасно се демонстрира от Дугин. За руския идеолог комунизмът е само специфичен вид православие, оправдаващ имперските стремежи на Москва. Може да се каже, че за империалистите в Църквата се застъпва държавата (империя), а религията (без значение - православие или комунизъм) се явява като функция на тази империя. Завоеванията й са лишени от практичния смисъл, който се опитва да намери Европа. Мнозина се опитват да анализират в тази плоскост политико-икономическата “рентабилност” (или, по-точно – липсата на такава) от завладяването на Крим от Русия. За “строителите” на империята увеличаването на територията има на практика мистично измерение, това е своего рода религиозен акт на сакрално разширяване на държавата, което въплъщава на практика “спасителната им мисия”.
Сакралното отношение към империята дълбоко е залегнало в руската натура. От там е и онази популярност, с която се ползва днешната руска власт и най-вече президентът Путин. Той се връща на пътя, който в туранската традиция се подразбира за ролята на Москва – нейното “предназначение” – което преди него е въплъщавано в завоеванията на руските царе и болшевишките генерални секретари. Разбира се, имаме си работа с абсолютно колективистко разбиране за живота в обществото, а всички алтернативни (персоналистични) подходи се отхвърлят като враждебни. Затова империалистите не виждат мястото на независима Централна Европа. Дугин констатира: “Всички ние – руснаци, сърби, татари и т.н., представляваме варварската стихия. Варварството – това е живот, това е сакралната светлина на традицията. (...) В това грандиозно стълкновение на атлантическата цивилизация и евразийската култура всичко, което се намира между нас (Полша, Украйна, Централна Европа, а, кой знае, може би и Германия) е обречено да изчезне, да бъде погълнато”.
Вашите коментари