В споровете за проблемите на далечни страни думата “и двете” по правило става най-сложната.
В този смисъл и Украйна е нагледен пример: посветените й дискусии много бързо преминават в словесни престрелки на две страни, всяка от които залива съперника си с лъжливи дихотомии, настоявайки, че всички аспекти на тази разгаряща се криза може да се сведат до избор “или/или”. И това, при положение, че и двете гледни точки, в една или друга степен, съответстват на действителността. Анализът е Джонатан Фридланд за британския “The Guardian”.
Така едната страна гръмко осъжда Русия за въоръженото нахлуване в Крим, което нарушава украинския суверенитет. Какво лицемерие, казват опонентите. Как смее Западът да критикува Русия, ако САЩ, Британия и съюзниците им нахлуха по същия начин в Ирак преди 11 години. В това е целият избор: или Русия бърка, или Западът е в грешка. Такова нещо, като и двете страни да бъркат, просто не може да бъде.
Всъщност може. Напълно е възможно жителите на Запада, които са против нахлуването на Русия в Крим, да са били и против нахлуването на САЩ в Ирак. И това го правят по една и съща причина: такива действия представляват неоправдано нарушаване на суверенитета. Ситуацията е особено сложна за Джон Кери, който през 2002 година гласува за употребата на сила по отношение на Садам Хюсеин. Този факт трябваше поне за миг да го накара да се замисли, преди да обвинява Владимир Путин за това, че действа “с методи от XIX век, нахлувайки в чужда страна по съвършено измислен предлог”.
Обаче е глупаво да упрекваме Барак Обама за това, което се случи в Ирак. Той стана президент на САЩ отчасти и заради това, че през 2003 година не приемаше влизането в Ирак. Именно тази му позиция му позволи да спечели победа над Хилари Клинтън и да стане кандидат на Демократическата партии за Белия дом. Ако искате, може да вините Обама за това, което се случи в Либия, за продължаваща война с безпилотните самолети, но примерът с Ирак не прави позицията му за Крим лицемерна.Прави я напълно последователна. Ако игнорираме този факт, ако вменим на сегашната администрация вината на предшествениците й – ако Обама и Буш бяха просто взаимозаменяеми лица на властта в САЩ – това ще означава, че игнорираме главният принцип при смяната на правителствата в наистина демократичните общества. В случая разбира се не става дума за Русия, където Владимир Путин управлява страната още от времето на администрацията на Бил Клинтън – става дума за демократичния свят, където механизмите работят именно по демократичния начин.
И това не е само един пример на безсмислените алтернативи, възникващи в хода на дискусиите по съдбата на Украйна. Единият лагер критикува грубите лъжи и уловки на Путин - обърнете внимание на пресконференцията му, на която се представи като кремълска версия на “космическия Али”, отричащ всички факти и твърдейки, че руските военни, които всички виждат в Крим, на практика са украинци, отскочили до местния магазин за да си купят руски униформи. Очарователното му твърдение, че руските военни в Украйна са поканени от напусналия поста си президент на тази страна – точно както през 1956 година съветските войски са поканени в Унгария, а през 1968 в Чехословакия – накара много коментатори да изкажат предположение, че Путин не е с всичкия си.
Срещу привържениците на този лагер застават онези, които искат първо да се видят новите лица, застанали начело на Украйна. Тук се застъпва тезата да се види влиянието на ултрадесните групировки, като “Свобода” (която в началото носеше говорещото само за себе си наименование Социал-Национална Партия на Украйна) и Десния сектор, които в момента получават места в правителството на Украйна, а също и на въоръжените фашистки формирования, патрулиращи по илиците на Киев с ленти със свастики на ръцете и скандиращи антисемитски лозунги. Те ни напомнят и за факелния парад на ултранационалистите в чест на Степан Бандера, който привържениците на украинската независимост е герой, въпреки зверствата извършвани от него като сътрудник на нацистите по време на Втората световна война.
Независимо от това, вероятно е най-добре да признаем и двете гледни точки, осъждайки фактическата диктатура на Путин в Москва и присъствието на фашисти в правителството на европейска държава през ХХI век. Между другото, и двата лагера твърде често си затварят очите за едни доводи, осъждайки в същия момент други. Това се отнася не само до коментаторите и експертите, публикуващи в интернет и пред телевизионните екрани. Джон Кери и външните министри трябва да разберат, че никак няма да повлияе зле на позицията им срещу руското вмешателство в работите на Украйна, ако в същия момент осъдят расистите – главорези, които изиграха не малка роля на Майдан и се сдобиха с определено влияние. Напълно възможно е да се поддържат и двете гледни точки едновременно.
Ако подобно нещо не се случи, това ще бъде отрицание на това, че реалността винаги е много сложна. Да вземем например въпроса с антисемитизма, който стана едно от главните полета за сражения в словесната война за Украйна. Путин реши да се представя за защитник на угнетените украински евреи. Истина е, че преди време лидерите на партия “Свобода” заявяваха, че Украйна се управлява от “московско-еврейска мафия” – сериозно постижение, ако се вземе предвид, че евреите са едва 0,15% от населението на страната – и наричаха актрисата Мила Кунис (Mila Kunis), по рождение украинка, “мръсна еврейка”. Истина също е, че украинските синагоги станаха мишени за коктейли Молотов и че един от еврейските духовни лидери се уплаши до толкова, че призова евреите да напуснат Украйна заради безопасността си.
Но пък е вярно и, че младите евреи участваха активно в протестите на Майдан и даже сформираха своя собствена групировка, настояваща за оставката на предишното управление. Вярно е също и това, че когато лидерите на еврейската общност се обърнаха към новите власти на Киев с молба да се защитят зданията на ключови еврейски институции, помощ им беше оказана веднага. Не бива да се забравя и че някои лидери на еврейската общност предполагат, че част от антисемитските нападения са дело на проруски провокатори, и едновременно с това не вярват на новите власти в Киев. Също не бива да се забравя и писмото на лидерите на украинската еврейска общност, адресирано до Путин, в което го молят да отстъпи и го обвиняват в лицемерие и злоупотреба с темата за антисемитизма.
С други думи, ситуацията е далеч по-сложна, отколкото искат да повярват антагонистите и техните задгранични поддръжници. Истина е, че до 1954 година Крим е част от Русия, и че Украйна го получава в резултат на причудлив зигзаг в историята. И в същото време е вярно, че нахлуването в Крим е нарушение на международното законодателство. Вярно е, че руснаците не са произвели досега нито един изстрел от гняв, докато нахлуването в Ирак костваше живота на хиляди хора – но дори и това не оправдава действията на Путин.
Някога за Тони Блеър казваха, че предпочита да се занимава повече с международните отношения, отколкото със случващото се вътре в страната, защото това му давало нравствено оправдание за неудачните решения у дома. Вече съм писал, че много наблюдатели приемат конфликта между Израел и Палестина като сблъсък между два футболни отбора, в който нашите са винаги прави, а вашите – грешат.
В света обаче всичко е много по-сложно. Светът далеч не винаги може да бъде разделен на бяло и черно. Той иска от нас да държим в мозъка си и двете противоположни гледни точки. Животът не е избор между една и друга позиция. Животът е необходимостта да се отчитат и двете.
Вашите коментари