Главният принцип в теорията на международните отношения се състои в това, че висш приоритет на държавата е гарантирането на безопасността. От стандартна гледна точка, формулирана от стратега на студената война Джордж Кенан (George F.
Kennan), държавата се създава, “за да обезпечи закона и реда вътре и колективната отбрана навън”.
Тази гледна точка изглежда напълно разумна, почти разбираща се от само себе си, докато не се замислим както трябва и не попитаме: безопасност за кого? За държавната власт? За господстващата група от избиратели?
В зависимост от това какво имаме предвид, убедителността на такава гледна точка може да варира от нищожна до много висока.
Безопасността на държавната власт – това е висшият приоритет, съдейки по усилията, които полагат държавите за защита на самите себе си от внимателното взиране и критичните проверки от страна на населението им.
В интервю за немска телевизия Едуард Сноудън казва, че повратният момент за него настъпва тогава, когато вижда как “директорът на националното разузнаване Джеймс Клапър (James Clapper) нагло лъже под клетва пред конгреса”, отричайки факта за съществуването на вътрешна програма за електронно следене, която се осъществява от Агенцията за национална безопасност.
По-натам Сноудън казва още: “Обществото има право да знае за съществуването на такива програми. Обществото има право да знае, какво държавата върши от негово име, и какво държавата прави срещу него”.
Същото са могли с пълно право да заявят и Даниел Елсберг (Daniel Ellsberg), Челси Манинг (Chelsea Manning) и други смели хора, изхождайки в своите действия от същите демократични принципи.
Позицията на държавата е съвсем друга. Обществото няма право да знае, защото това ще подкопае сигурността, при това ще я подкопае по най-лошия начин, както твърдят официалните лица.
Има няколко стойностни причини за съмнение в правдивостта на тази позиция. Първата се състои в това, че тя е напълно предсказуема. Когато действията на държавата биват разобличавани, държавата рефлекторно започва да говори за безопасността. Затова и предсказуемият отговор носи в себе си малко информация.
Втората причина за съмнения – характерът на представените доказателства. Изследователят на международните отношения Джон Миршаймър (John Mearsheimer) пише: “Администрацията на Обама в началото твърдеше, че следенето от страна на АНС е изиграло ключова роля за предотвратяване на 54 терористични заговора срещу САЩ, давайки по този начин да се разбере, че нарушава четвъртата поправка не без основания”.
“Това обаче е лъжа. Директорът на АНС генерал Кийт Алекзандър (Keith Alexander) призна след известно време в конгреса, че може да изтъкне само една успешна акция – ареста на имигрант от Сомалия и тримата му съмишленици, живеещи в Сан Диего, които изпращат 8500 долара на сомалийска терористична организация”.
До същия извод достига и комисията по надзор за спазването на неприкосновеността на личния живот и гражданските свободи, създадена от правителството за да разследва програмите на АНС и получила широк достъп до секретните материали и сътрудници на органите по безопасността.
Разбира се, остава усещането, че информираността на обществеността създава заплаха за безопасността, а именно – заплаха за безопасността на държавната власт, да не бъде разобличена.
Много проницателно в този план е изказването на политолога от Харвард Самюъл Хънтигтън (Samuel P. Huntington): “Архитектите на властта в Съединените щати трябва да създадат такава сила, която да бъде усещана, но да бъде невидима. Властта е силна, когато е в сянка; изложена на слънчева светлина се изпарява”.
В САЩ, както и навсякъде другаде, архитектите на властта много добре разбират този постулат. Онези, които са работили и изучавали огромната маса от секретни документи, например, - в официалната история на Държавния департамент - под название “Международни отношения на САЩ”, не може да не са забелязали, колко често главната грижа на правителството е била безопасността на държавната власт от американската общественост, но не и националната безопасност като такава.
Много често опитите да се запази секретността са предизвикани от необходимостта да се гарантира безопасността на влиятелни вътрешни отрасли. Един красноречив пример – получилите невярно название “споразумения за свободна търговия”. Невярно е обозначението им, защото тези споразумения грубо нарушават принципите на свободната търговия и в тях изобщо не става дума за търговията, а за правата на инвеститорите.
Преговорите по тези законови актове обичайно се провеждат тайно, както е в случая с Транстихоокеанското партньорство, например. Е, не съвсем тайно, разбира се. Те не са тайна за стотиците корпоративни лобисти, които пишат подробни предложения. Но последствията от такива преговори стават достояние на обществеността благодарение само на онези откъслечни детайли, които публикува WikiLeaks.
Икономистът Джоузеф Стиглиц (Joseph E. Stiglitz) стига до заключението, че тъй като Управлението по търговските представителства на САЩ “представлява корпоративните интереси”, а не обществените, “вероятността от това, резултатите от преговорите да послужат на интересите на обикновените американци, е много малка, а перспективата за простите граждани в другите страни – още по мрачна”.
Безопасността на корпоративния сектор постоянно предизвиква безпокойството на творците на държавната политика. Не бива това да ни учудва, като се вземе предвид ролята на корпорациите във формирането на политиката.
И напротив, има редица важни доказателства, че безопасността на населението на страната, или националната безопасност, както следва да се приема този термин, не се нарежда сред важните приоритети на държавната политика.
Например, глобалната програма за убийства на президента Обама, която се осъществява с помощта на безпилотни самолети, е по същество най-мащабната терористична кампания, която генерира в отговор насрещен терор. Генерал Стенли Макристал (Stanley A. McChrystal), командващ войските на САЩ и НАТО в Афганистан още преди да бъде отзован от този пост, говори за “въстаническа математика”. Тя се състои в това, че за всеки убит невинен човек си създаваш 10 нови врагове.
Концепцията за “невинния човек” ни показва колко сме се отдалечили през последните 800 години от онзи момент, когато с Великата харта на свободите (Magna Carta Libertatum ) се установява презумпцията за невинност, която пък някога смятахме за основополагаща в анго-американската правова система.
Днес думата “виновен” означава “легитнимна за унищожение цел, одобрена от Обама”, докато “невинен” означава “все още не удостоен с такъв статут”.
Институт Брукингс публикува съвсем скоро антропологично изследване, заслужило много добри отзиви. В “The Thistle and the Drone” (“Магарешки бодил и безпилотник”) Акбар Ахмед изследва племенните общества. Подзаглавието на изследването гласи: “Как американската война с терора се превърна в глобална война с племенния ислям”.
Тази глобална война кара репресивните централни власти да провеждат настъпателни акции срещу племенните врагове на Вашингтон. Тази война, предупреждава Ахмед, може да постави под заплаха от изчезване някои племена, нанасяйки сериозен удар и по цялото общество. Днес виждаме това в Афганистан, Пакистан, Сомалия и Йемен. В крайна сметка от това ще пострадат и американците.
Племенната култура, отбелязва Ахмед, е основана на честта и отмъщението. “Всеки акт на насилие в тези племенни общности поражда ответен удар. Колкото по-силен е удара по членовете на племето, толкова по злобен и кървав ще е ответния контраудар”.
Борбата с тероризма може като ехо да отекне в нашия двор. Дейвид Хастингс Дън (David Hastings Dunn) на страниците на британското списание International Affairs застъпва тезата, че по-съвършените безпилотни самолети са идеалното оръжие за терористичните групировки. Безпилотниците са евтини, лесно може да бъдат купени и “притежават много качества, които в съчетание ги правят идеалното средство за терористични атаки в XXI век”, обяснява Дън.
Сенатор Едлай Стивънсън III (Adlai Stevenson III), разказвайки за многогодишната си работа в сенатската комисия по разузнаване, пише: “Кибер следенето и събирането на метаданни са част от продължаващата по инерция реакция на атентатите от 11 септември, но вече практически не останаха терористи, за да се провеждат акции срещу тях и да бъдат изложени за всеобщо осъждане. Мнозина възприемат действията на САЩ като война против исляма, против шиитите и против сунитите; по земя, по въздух с дронове, на места “скрити зад чужди лица”; в Палестина, в Персийския залив, в Централна Азия... Германия и Бразилия негодуват по повод нашите вмешателства и последствията от тях”.
А последствията са такива, че терористичните заплахи се увеличават, както се засилва и международната изолация.
Кампанията с убийствата с помощта на безпилотни самолети е само едно от средствата, с чиято помощ държавата съзнателно поставя под заплаха безопасността. Същото важи и за смъртоносните операции на специалните части. И за нахлуването в Ирак, след което рязко се увеличи терористичната дейност на Запад, потвърждавайки по този начин прогнозите на британските и американските разузнавателни служби.
И отново тези актове на агресия не предизвикват безпокойство у онези, които ги планират, защото те се ръководят от съвършено други понятия за безопасност.
Тази статия е първата от две части, и е адаптирана версия на лекция на Ноам Чомски от 28 февруари 2014 г. Спонсор на лекциите е неправителствената организация от Санта Барбара Nuclear Age Peace Foundation.
* Ноам Чомски е американски лингвист, философ, когнитивен изследовател и политически активист. Преподава лингвистика в Масачузетския технологичен институт. Признат е в академичните среди като светило на съвременната лингвистика и аналитичната философия.
Вашите коментари