Интервю на Валентина Петкова от в. "Труд" с литературния историк проф. Михаил Неделчев за осмислянето на последните 25 години, за тяхното значение в политическото и общественото развитие на България и за необходимостта от сблъсък на годините преди и след 1989 г.
Проф. Михаил Неделчев е роден през 1942 г. в София. Завършва славянска филология и философия в СУ “Св. Климент Охридски”. Редактор във в. “Литературен фронт” и сп. “Родна реч”. 15 години работи в издателство „Български писател”. Активен участник в създаването на СДС и член на ръководството на Радикалдемократическата партия. Участник в Кръглата маса през 1990 г. Народен представител от СДС във ВНС и в 36-ото народно събрание. Преподавател в Нов български университет. Член на Гражданския съвет на Реформаторския блок.
- Проф. Неделчев, от многото изговорени думи по повод 25 години от 10 ноември 1989 г. успя ли българското общество да осмисли тази дата и процесите, свързани с нея?
- Очевидно е, че българското общество не е осмислило тези процеси. Не е осмислило и самата дата, която не е 10-и, а 9 ноември - падането на Берлинската стена. Да, ние осъзнаваме, че нямаме единен разказ за това, което се е случило и слава Богу. Историята е плуралистично явление, винаги има колебания и някаква полифоничност.
- Тези разкази за едни и същи събития обаче не са ли твърде разнопосочни?
- Да, този път разказите са твърде разнопосочни и една от причините е, че не сме периодизирали тази история. Ние говорим за тези 25 години като за един преход, като за едно цяло. Сякаш това е някакво безвремие, в което всички пропадаме. А това не е вярно. Именно поради това през декември заедно с колеги историци организираме голяма академична конференция, на която ще детайлизираме визиите си за тези 25 години.
- Какво очаквате да се случи?
- На досегашните дебати се осъзна, че не можем да разберем тези 25 години, без преди това отново да разкажем за предишните десетилетия на социалистическо минало на България. Само че така да се върнем към тях, че да направим един особен сблъсък. Много важно е да се спрем на времето след 1963 г., когато социализмът приема един по-опитомен вид и вече не е онзи сляп терористичен режим, какъвто е в края на 40-те и началото на 50-те години. След 60-те настъпва особено безвремие, бих казал на подлия социализъм, който корумпираше. Времето на брежневисткия застой. Разбира се, трябва да обособим и годините от 1985 до 1989-а, когато започнаха големите кипежи. Тези години застават в средата на сблъсъка, който трябва да осъществим.
- Какво целите със сблъсък на годините преди и след 1989 г.?
- Взаимно да се осмислят и най-вече да се види по какъв начин наследството на омекотения социализъм след 60-те г. на миналия век пречи на новите демократични процеси. По какъв начин този период е лишил хората от инициативност, как ги е направил инертни. Другата причина е да се осъзнае, че българското общество беше жестоко обезкръвено, когато беше унищожена опозицията в лицето на БЗНС “Никола Петкова”, социалдемократическата партия, радикалдемократите, демократите и други партии. Т.е. една прозападна антифашистка политическа класа, която беше унищожена. А като добавим и разгрома на горянското движение, което започва след 1945 г. - ето го огромното обезкръвяване на България. В нито една бивша източноевропейска страна след Втората световна война не е имало толкова кръвожаден Народен съд. Хиляди са избитите без съд след 1944 г. Около 130 хил. души са минали през лагерите на социалистическа България. Като се прибавят репресиите върху техните семейства - засегнатите са почти милион. Това е огромна деструкция на българското общество. Това е подмяна на естествените ценности.
- Бедата не е ли, че най-големият удар се стоварва върху българската интелигенция, върху по-заможните и активни хора? Че репресираните и техните близки бяха смачкани и лишени от перспектива и кариерно развитие?
- Именно тези хора по време на мекия период на социализма заемат позициите на неучастие в екстремностите на режима. Аз наричам този начин на живот - култура на стоическата нормалност. Огромна част живеят така, сякаш начинът, по който обществото е йерархизирано, начело с комунистическата партия, не съществува. Сякаш няма забрана да се ходи на църква. Сякаш не сме длъжни да ходим на манифестация. Това поведение беше утопия. Моето семейство също живееше в парадигмата на стоическа нормалност, но подмолно продължаваше традициите на добропорядъчното буржоазно живеене. Другата култура е на ускореното време - петилетката в съкратени срокове, честванията на 1 май, пленуми, конгреси и т.н. Т.е. в пределите на едно индивидуално съзнание двете култури са в напрежение. Това трябва да е ясно, за да се разбере, че не всички са били добри поданици на комунистическата система.
- По този начин не се ли опитвате да оправдате липсата на дисиденти у нас?
- Истинско дисидентство има, но то е откъслечно. В България обаче има и друго. И то е, че нашата културна стоическа нормалност се поддържаше от източноевропейска солидарност. Колкото и да е странно, в първия силов период на социализма сред опозиционните спрямо комунистическия режим граждани съществуваше илюзията, че Западът не може да изостави България в свирепата прегръдка на тоталитарната сталинска империя. След Унгарската революция през 1956 г. и още повече след Пражката пролет през 1968 г. с тази илюзия не можеше повече да се живее. Тогава се разгърна нещо по-красиво - източноевропейската солидарност. В България тя имаше битови измерения - не само чрез плажните запознанства. Хората в Източна Европа живееха заедно, интелигентите поддържахме контакти помежду си. Аз имам близки приятелства с поляци, чехи, унгарци и руснаци от опозиционна Русия. Тази източноевропейска солидарност беше много важна. По тази логика събитията в Унгария, Чехия и Полша бяха и наши събития. Е, да, не са се случвали тук поради това, че България беше предварително обезкръвена по най-жестокия начин. Но трябва да е ясно, че България не е този безправен поданик на съветската империя, както често я представят.
- Ако трябва да разделите последните 25 г. на периоди, как ще изглеждат те?
- Това е много сложен въпрос и не се наемам да импровизирам. Мисля върху това и искам да предложа на предстоящата конференция версия как би изглеждала общата периодизационна схема на българското живеене в политически, икономически и общосоциален план, видян през периодизирането на културата и литературата.
- А ще проследите ли развитието на българското общество?
- Развитието на българското общество не е в една посока. През тези 25 г. имахме подеми и падения. Имахме провали и възвисявания, имахме щастливи и нещастни мигове. Всичко имаше. Най-важното е да се уловят колективните нагласи и ценностните промени. Ако не стане, мисленето за тези 25 г. като за черна времева дупка ще е фатално. Пропаст ли са били? Пропадане на смисъла ли? Не. Това не е вярно. В това време България е осъществила основната си задача - станала е член на НАТО и се е присъединила към ЕС. Скоро разговарях с бившия външен министър Николай Младенов, който сега е представител на ЕС в Ирак. Като се връща в България от Ирак, му идва да застане на някой площад и да извика: “Братя българи, ние сме добре. Знаете ли за какво става въпрос в други страни?” На досегашните конференции за 10 ноември от много колеги чух песимистични и оплаквачески думи. Призовах да не мислим и говорим така. Аз съм обнадежден от случващото се у нас.
Вашите коментари