Папата се отказа от престола. Новината обиколи света и успя да направи впечатление дори у нас, където официално 82% твърдят, че са православни.
Разбира се, отначало международните реакции бяха на уважение към решението на първия германски папа от 800 години насам да стане и първият от около 600 години отказал се доброволно от най-високото място в католическия свят. Зад тях бързо обаче започна да се прокрадва и полъх на неодобрение, че напуска, предава се, че явно не се е справил. Сякаш никой не приема сериозно, че някой слиза доброволно от върха. Почти като упрек звучат констатации от сорта, че Йозеф Ратцингер си тръгва след "само" осем години. Никой не оценява, че на 85 години той е прекарал вече като върховен глава на над един милиард вярващи всъщност максимално допустимия мандат за всеки американски президент. Всеки български премиер от началото на Прехода също само се надява да постигне подобно "дълголетие" – засега без успех.
В цялата тази дискусия, която е доста далеч от нас, все пак се налага неминуемо и сравнението с България. Не само защото сега предстои избор за нов глава и на Българската православна църква. Някак бързо изниква и въпросът защо подобно нещо не се случи и у нас – защо блажено починалият патриарх Максим не предприе приживе подобна стъпка? Отговорът е доста лесен: защото не можеше да си го позволи. Той знаеше отлично, че пред лицето на своята Църква не може да си го позволи - в името на нейното бъдеще. Не на собственото, което ясно, че не можеше да бъде още дълго.
Бенедикт ХVI наследи от Йоан Павел II една огромна и стабилна църква, която беше излязла като победител от сблъсъка с комунизма, а папата се бе превърнал в медийна звезда. Патриарх Максим беше успял да запази, доколкото условията му позволяваха една изтерзана от тоталитарния строй църква и точно, когато нещата изглеждаха, че тръгват към положителна промяна, те се сринаха в разкол и разделение.
Бенедикт ХVI явно е трябвало да бъде преходна фигура, която да подготви огромната католическа територия за голяма новост, и изглежда ходът с оттеглянето му е точно това – да се създаде прецедент и то от най-високо място. Защото опити за някакъв вид мандатност на висшия клир е имало и до сега през последните десетилетия на Запад, но никога на такова ниво. У нас – напротив – патриарх Максим бе принуден да положи огромни усилия да издържи докрай именно, за да не допусне подобен прецедент. Защото в България това би означавало евентуално всеки нов управник да се поблазни от мисълта и възможността чрез разкол и натиск да кадрува директно в Църквата и с патриаршеския престол./забележка: виж края/
Папата напуска една църква, която, макар и засегната на Запад от педофилски скандали, като цяло остава силно консолидирана. Сега той може да проследи и избора на свой наследник, а защо не и на своя фаворит, коментира Климент Христов пред БГНЕС.
Патриарх Максим напусна своята църква, след като най-сетне успя да я консолидира. И за да потвърди историческата тенденция на разколите на Изток, които приключват със смъртта на главните участници в тях, след кончината му към св. Синод се върна и епископ Инокентий (представител всъщност на второто поколение в разделението, което обикновено става част от помирението в същата тази източна традиция). Темата за оттеглянето на патриарх сега не е актуална. Едно е ясно – това не може да става под външен натиск. Актуален е изборът на нов патриарх. Остава и въпросът имал ли е блажено починалият патриарх Максим и свой фаворит? Съвсем скоро може и да научим.
Забележка: Църквата на Запад е решила след дълъг конфликт още през 1122 година проблема с опитите за намеса на политическата власт в кадровите въпроси на църковната йерархия чрез Конкордата от Вормс. За сметка на това през септември 1948 година последният български екзарх Стефан е принуден под натиск от светската власт да напусне и отиде в изгнание.
Климент Христов,
богослов и журналист
Вашите коментари