2015-та се оказва една от най-политически напрегнатите и тревожни от рухването на комунизма години – поне за Европа и съседния й Близък изток. Не само заради мигрантската криза, а и заради други събития и процеси.
Терорът разширява географията си, диверсифицира тактиката си
7 януари – нападение срещу френското сатирично списание „Шарли ебдо“, при което маскирани терористи убиха 12 души, включително водещи карикатуристи на изданието. На следващия ден бе нападната служителка на полицията в предградие на Париж, а на 9 януари престъпниците взеха заложници в столицата и в друг град. За три дни загинаха 17 души, включително трима полицаи. При спецоперацията на 9 януари бяха ликвидирани тримата терористи, двама от които бяха братя.
20 юли - бомбена експлозия в турския град Суруч до границата със Сирия уби 30 души и рани други 100 други. Градът е населен предимно с кюрди. Отговорност за атентата пое терористичната групировка „Ислямска държава“, която воюва с кюрдите в Сирия и техните събратя в Турция.
10 октомври – пореден терористичен атентат в Турция, този път в столицата Анкара. Атентатът е извършен по време на прокюрдска демонстрация за мир и демокрация. По последни данни загинаха 103 души, а 500 са ранените и пострадалите, които са се обърнали за медицинска помощ. Смята се, че това е най-кървавият терористичен акт в съвременната история на Турция. Той бе дело също на „Ислямска държава“.
31 октомври – руски пътнически „Еърбъс“ с 224 души на борда падна над Синайския полуостров Египет. Скоро след инцидента „Ислямска държава“ пое отговорност – заради руската военна намеса в Сирия. Първоначално руската страна отхвърляше версията за терористичен акт, макар и да не го изключваше. В крайна сметка през ноември тя официално призна, че 224-те туристи и екипажът са станали жертва именно на терористично нападение. Продължава разследването кой точно е извършителят.
13 ноември – Париж отново бе взет на мушка от ислямисткия тероризъм. Вечерта на тази дата три координирано действащи групи извършиха серия от нападения във френската столица и предградието й Сен Дени. Трима джихадисти се самовзривиха пред стадион „Стад дьо Франс“ по време на приятелски футболен мач между националните отбори на Франция и Гемания. Друга група атакува кафене и ресторанти в североизточната част на Париж. Други трима взеха заложници по време на концерт в зала „Батаклан“, където избиха 89 души. Като цяло жертвите на терористичните нападения са 130 души, а ранените 350. За участие в убийствата бяха предявени обвинения на 9 души, които живеят в Белгия. Главният обаче заподозрян Салах Абдеслам все още се издирва. Отговорност за атентата пое „Ислямска държава“. Това даде основание на Париж да се активизира въздушната си кампания в Сирия, да изпрати самолетоносача „Шарл де Гол“ и да обяви, че ще координира действия си в Сирия с Русия. На свой ред Путин обяви Франция за съюзник в борбата срещу ИД.
2 декември – Американският мюсюлманин Сайед Фарук и жена му Ташфин Малик убиха 14 души при нападение в Сан Бернардино. По-късно двамата бяха ликвидирани от спецчастите. Без да са членове на някоя ислямистка групировка, те са оказаха терористи самодейци, които са се самонадъхали с ислямистки фанатизъм. Според американския президент Барак Обама страната се сблъсква „с нов вид тероризъм. Това са неголеми групи терористи... Понеже тези групи са малки, сами са се мотивирали и организирали, те са по-трудни за разкриване и в резултат на това е по-трудно да се предотвратят техните действия“, коментира президентът.
Сирия – политическо отприщване след военна намеса
29 септември – Русия започна военната си кампанията в Сирия. Тя обяви, че кампанията ще се провежда без наземна операция и ще се цели в терористичните сили в Сирия. Първоначално Западът я обвини, че удря противниците на президента Башар Асад, които не може да бъдат смятани за терористични групировки. Москва обаче се опита и установи контакти с противници на Асад, които са смятани за „уверена опозиция“. Русия изрази също готовността за съвместни действия с водената от САЩ антитерористична коалиция, която иска отстраняването на Асад.
Макар и критикувана от САЩ и Великобритания, военната намеса на Русия доведе до три резултата. Първо, силно отслаби позициите на групировката „Ислямска държава“, която започна да губи територии в Сирия. Второ, активизира военните действия на прозападната коалиция срещу ИД, в които се включиха Франция, Германия и Великобритания. И трето, стимулира преговорите и политическия процес, което в крайна сметка доведе до единодушно приетата на 18 декември резолюция на Съвета за сигурност на ООН, която е пътна карта за регулиране на сирийския конфликт. Само за два и половина месеца замесените в конфликта страни постигнаха това, което не можеха да направят в продължение на 4 години.
24 ноември – турски изтребител свали руски бомбардировач Су-24 във въздушното пространство край сирийско-турската граница. Руската реакция бе изключително остра, Москва въведе санкции срещу Турция, включително и замразяване на газовия проект „Турски поток“, изхвърли Анкара от графата на партньори и я сложи в графата на врагове. Инцидентът усложни борбата срещу „Ислямска държава“, той даде повод за много тежки оценки за двуличната роля на Турция в сирийския конфликт. Самата Турция още не е затворила границата си със Сирия, през която минават както бойци за и от терористичните групировки в Сирия, така и въоръжения за тях. В същото време НАТО предприе някои усилия, за да не се стигне до ескалация на враждебността между Русия и Турция. За да притъпи кюрдската заплаха, Анкара вкара на своя глава военна част в населения с кюрди Северен Ирак с официалното обяснение да подготви кюрдското опълчение в борбата му срещу „Ислямска държава“. Това предизвика напрежение с Багдад и критики на международната общност. Турското правителство засили и контактите си с онези кюрдски сили в Северен Ирак, които за момента предпочитат сътрудничеството с него.
Украйна – криволичене към мира
12 февруари – в беларуската столица бяха подписани Минските споразумения за регулиране на конфликта в Украйна, станали известни като Минск-2. Преговарящи бяха европейските посредници Ангела Меркел и Франсоа Оланд, а засегнатите страни бяха представени от президентите си Владимир Путин и Петро Порошенко.
Споразуменията предвиждат спиране на огъня, изтегляне на тежките въоръжения, диалог между враждуващите страни, конституционна реформа в Украйна с широка автономия за разбунтувалите се Донецка и Луганска републики, местни избори в тях и накрая поемането на контрола върху украинската страна на граница от правителството в Киев. В споразуменията бяха посочени и срокове за изпълнението на отделните етапи.
Всъщност Минск-2 означаваше, че Русия се е отказала от проекта Новорусия – или от създаването на държава с това наименование в рускоезичната Източна Украйна.
По план договореността трябваше да се изпълни до края на годината. Но примирието не настъпи, а конфликтът продължаваше да взема все повече жертви, предимно цивилни. По последни данни на ООН загиналите са 9098 души, като от тях цивилните са най-малко 6500 души. Ранените и осакатените достигнаха 20 732 души, като по-голямата част от тях са също цивилни граждани. На 1 септември се състоя среща между посредниците Ангела Меркел и Франсоа Оланд с Петро Порошенко, на която от украинския президент бе поискано пълно спиране на обстрелите от украинската стана и изтегляне на въоръженията. След срещата украинският конфликт взе да затихва, а международните наблюдатели наистина констатираха изтегляне от фронтовата линия на значителни количества въоръженията.
Но след като Русия се намеси в Сирия на 29 септември, Киев възобнови и засили с нарастваща интензивност обстрелите най-вече срещу Донецк. В същото време при посещението си в Киев през декември американският вицепрезидент Джо Байдън, който е най-високопоставеният чуждестранен поддръжник на Майдана, поля със студен душ домакините, като им каза да изпълняват Минските споразумения и да федерализират държавата си, макар да употребяваше израза децентрализация.
Разлюляната Турция
7 юни – предсрочни парламентарни избори в Турция. Този вот ще остане в политическата история на Турция с две свои особености. Първо, управляващата проислямистка Партия на справедливостта и развитието (ПСР), смятана за пропрезидентска заради държавния глава Реджеп Ердоган, който е неин създател, загуби парламентарното си мнозинство за пръв път след 12-годишно управление. Изборите бяха свикани, защото Ердоган се надяваше ПСР да продължи самостоятелното си управление и да прокара промени в конституцията за превръщането на Турция от парламентарна в президентска република. Но ПСР не събра необходимите гласове.
Второ, за пръв път в историята на републиканска Турция една прокюрдска партия влезе в парламента – Демократичната партия на народите. В парламента влязоха още две партии - Народно-републиканската партия (НРП), която e политическата наследничка на Ататюрк и привърженичка на светска Турция, и шовинистичната Партия на националистическото действие (ПНД). Но четирите партии не успяха да се договорят за коалиционно управление и така се стигна до насрочването на втори предсрочни избори на 1 ноември.
1 ноември – на повторните предсрочни парламентарни избори планът на авторитарния президент Реджеп Ердоган успя. ПСР спечели достатъчно гласове за самостоятелно управление, така турските избиратели разчистиха пътя за преформатирането на държавата си от парламентарна в президентска. Според всеобщата оценка това само ще засили авторитарните и дори диктаторски тенденции в управлението на Ердоган. В останалото тези избори бяха копие на предишните от 7 юни. В парламента влязоха същите партии, включително и прокюрдската Демократична партия на народите.
В същото време през годината бе възобновен военният конфликт между турската държава и кюрдските сепаратисти след много кратък период на опит за помирение. До голяма степен възобновяването бе предизвикано от авторитарната политика на президента Реджеп Ердоган, но най-вече от позицията на Анкара по сирийския конфликт. Турската държава показа, че сирийските кюрди са й по-голям враг от „Ислямска държава“, което не можеше да остави равнодушни турските кюрди и те отново се хванаха за оръжие. В отговор правителството поде и продължава да води военни прочиствателни операции в кюрдските райони, включително и въздушни удари срещу кюрдски цели в Северен Ирак
Македония – пътна карта за излизане от кризата
Годината бе белязана и с изострящата се политическа криза в Македония. Тя бе започнала през есента на 2014 година, когато опозицията напусна парламента заради изборните фалшификации от вота по-рано същата година. В края на януари 2015 премиерът Никола Груевски обвини ръководителя на опозицията Зоран Заев, че иска насилствено да го свали от власт и че работи за чужди служби. Седмица след това лидерът на СДСМ задейства т.н. „бомби“ - огласяване на телефонни записи, в които основни герои бяха Груевски, неговият братовчед и шеф на спецслужбите Сашо Миялков, вътрешният министър Гордана Янкуловска и регионалният министър Миле Янакиевски. От записите стана ясно, че режимът на Груевски кадрува в съдебната власт, участва в тежки корупционни схеми, контролира медиите и извършва изборни фалшификации.
9-ти май - край Куманово се стигна до въоръжен конфликт, при който загинаха 8 македонски полицаи и 10 албански терористи. Според властите в Скопие „ставало въпрос за най-голямото терористично нападение срещу Република Македония“. Опозицията и македонското общество се усъмни, че „управлението е инсценирало сблъсъка, за да спаси режима на Груевски“. Три дни след операцията Миялков и Янкуловска подадоха оставки.
Пак през месец май с посредничеството на еврокомисаря Йоханес Хан и тримата евродепутати Ричърд Хоуит, Едуард Кукан и Иво Вайгъл започнаха преговори за изход от политическата криза.
2 юни - комисарят по разширяването на Йоханес Хан договори споразумение за провеждане на предсрочни избори до април 2016 година. Парламентът пое задължението да приеме промени в избирателните закони, които да гарантират честната игра между управляващата партия и опозицията.
15 юли – като продължение на споразумението от 2 юни четиримата лидери се разбраха за избиране на нов специален прокурор до 15-ти септември, който ще трябва да разследва разкритията на опозицията и на Зоран Заев. Впоследствие партиите се спряха на юристката Катица Янева за специален прокурор. Все пък изпълнението на отделните договорености от 2 юни -15 юли се отлагаше, което налагаше нови преговори и намесата на еврокомисаря Хан и западните дипломати.
6 ноември - четиримата лидери се споразумяха след 6-часови преговори по последния спорен пункт - съставът на преходното правителство. Опозицията получи министерствата на вътрешните работи и социалната политика.
ДРУГИ
27 февруари - в центъра на Москва бе убит видният руски опозиционен политик Борис Немцов. Първоначалните версии за мотивите варираха от политическо убийство от близки на властта сили до престъпление от интимен и дори битов характер. В крайна сметка следствието установи, че убийството наистина е политическо, но на религиозна основа. То е организирано и извършено от чеченци заради критики на Немцов срещу мюсюлманите и тяхната религия.
24 март - във френските Алпи се разби пътническит самолет на германската компания Germanwings, излетял от Барселона за Дюселдорф. Всичките 151 души на борда загинаха. Установено бе, че трагедията е предизвикана от умишлените действия на втория пилот, който страдал от депресия и програмирал автопилота за снижаване на височината и удар със земята. Установено бе също, че той се лекувал при психотерапевти, а месеците преди инцидента е търсил в интернет информация за самоубийства.
14 юли – на маратонските преговори във Виена бе постигнато историческото споразумение за иранската ядрена програма между Техеран и „шесторката“ (САЩ, Русия, Китай, Великобритания, Франция и Германия). Преговорите започнаха през 2003 година, след като бе установено, че Иран има на различни места таен завод за обогатяване на уран и реактор за плутоний. Това даде на Запада основания да заподозре Техеран, че се опитва да създаде ядрено оръжие.
10 ноември – почина бившият германски канцлер Хелмут Шмит, наричан още „железният канцлер“ заради безкомпромисното отстояване на позициите си. Шмит е известен също като изразител на новата източна политика на Германия за сътрудничество навремето със СССР. След съветския разпад видният социалдемократ се обявяваше за сътрудничество и с Русия, той критикуваше също САЩ заради хегемонизма им, макар да бе смятан за един от най-изявените атлантисти. С него си отива част от една политическа епоха в Европа, за която бяха характерни разума, трезвостта и идеологическата разкрепостеност. /БГНЕС
Вашите коментари