Стратегията на администрацията на Барак Обама в Близкия изток се основава на убеждението, че „Ислямска държава“ е регионален проблем.
За разлика от опитите на Ал Кайда да атакува САЩ, твърдението е, че амбициите на „Ислямска държава“ се ограничават до създаването на халифат и че няма способност да планира и организира сложни атаки извън територията, която контролира, коментира Forign Policy.
Свалянето на руския самолет на Metrojet и атаките в Париж обаче показват, че и двата елемента на този анализ са абсолютно погрешни: ИДИЛ сега използва контролираната територия, за да обучава на нея бойци, с които да тероризира Запада. Стратегията за ограничаване, която президентът Барак Обама толкова наскоро обяви за успешна, се оказа недостатъчно ефективна, за да надделее над „Ислямска държава“.
Какво трябва да я смени? Колкото и странно да звучи Обама трябва да приеме подхода, който бе категорично осмиван по отношение на Либия: да бъде лидер в сянка. Този път обаче той трябва да го направи по правилния начин.
Вместо да се скъпи с предлаганата американска помощ, той трябва да я предостави в изобилие, но тихо. Вместо да твърди, че съюзниците на САЩ не могат да постигнат сами, той трябва да застане зад френския президент Франсоа Оланд. Вместо тихо да подкрепя позоваването на НАТО върху член 5 от Договора за основаването, който изисква страните да помогнат на друга страна членка в случай на нападение, той самият би трябвало да предлага това на Франция – както НАТО направи за САЩ след атаките на 11 септември. Вместо да чака съюзническите лидери да консолидират вътрешната си политическа подкрепа, той трябва да им помогне да я изградят.
Водещите практици сред лидерите в сянка са британците. Макар че Великобритания се оплаква, че подкрепата ? има твърде малко влияние (и е права), на всяка друга страна ? се иска да има влиянието над САЩ, което Великобритания притежава (и са прави). Островът си заслужи тази позиция с разумни ходове.
След 11 септември британският премиер Тони Блеър бе този, който, сред всички останалите съюзници на САЩ, прецени, че трябва да се направят много неща, които американското правителство не може да осъществи само. Вместо да чакат да бъдат помолени за това, британците започнаха да правят онова, от което се нуждаеха американците: позоваването на член 5 в НАТО, убеждаването на Съвета за сигурност на ООН да осъди атаките, събирането и споделянето на разузнавателни данни със САЩ. Британците бяха неуморни, когато американците бяха изтощени, Великобритания позволи на САЩ да си поемат дъх, полагайки усилия от името на Америка. И именно това трябва да направят САЩ във Франция в момента.
В дългосрочен план Обама трябва да разработи стратегия за Сирия. Екипът му по националната сигурност трябва да намери политически решение, около което съюзниците да се обединят. Това означава намирането на обща кауза с правителството на турския президент Реджеп Тайиб Ердоган, привличането на своя страна страните от Персийския залив, които подхранват пламъците на конфликта, намирането на начин за спиране на подкрепата на Иран и Русия за сирийския президент Башар Асад, по-конструктивна работа с Египет, създаването на одобрено от САЩ политическо и военно лидерство в Сирия, както и намирането на стабилно равновесие в желанието на кюрдите за независимост без провокирането на държавите, в които те живеят. Всичко това трябва да бъде направено докато в същото време водещата позиция и резултатите се оставят на Франция.
Политиците почти винаги са изкушени от надеждата, че могат да постигнат тези цели с по-малко средства от нужното. Бил Клинтън ограничи кампанията в Косово до въздушни удари, Джордж Буш отдели твърде малко ресурси и прие лоши изготвени планове за постигането на амбициозните си амбиции в Ирак и Афганистан. Обама от своя страна посочи срокове за оттегляне от Ирак и Афганистан, нежелаейки да наложи червената си линия в Сирия, и продължава да настоява, че САЩ няма да „разположат сухопътни войски“ в Сирия.
Политическата логика на тези действия е ясна: президентите искат да покажат на обществото, че резултатите са постижими и че те няма да надделеят над други вътрешни приоритети. Президентите предпочитат да положат малко усилия и само ако наистина се окажат недостатъчни, да отделят още.
Именно това прави Обама в Ирак и Сирия, нареждайки на няколко стотин обучители в САЩ и предприемайки незначителен брой въздушни атаки и специални операции там. Но постепенната ескалация на военните действия изпраща погрешно послание на враговете – то представя ограниченията, които страните сами си налагат, насърчавайки враговете им да продължат да се борят. А това очевидно не е начина, по който Оланд иска да подходи към войната.
Военната сила може да бъде съществен елемент от тази стратегия, но не е достатъчна, за да се победи „Ислямска държава“. Освен да унищожат онези части на джихадистката групировка, които може, САЩ трябва и да делегитимират онези, които останат и да спрат други терористи да атакуват територията им. Не е достатъчно, както прави Обама, да твърдим, че не може ние да искаме по-голям успех отколкото го искат жителите на региона. Това смесва желанието със способността и обижда тези, които се опитват да постигнат един по-добър Близък изток.
Както каза Франсоа Есбур, председател на International Institute for Strategic Studies, за Financial Times в събота, начинът, по който другите страни реагират на атаките в Париж ще определи успеха на „Ислямска държава“. А ИДИЛ ще постигне успех, ако светът реши, че бежанците, бягащи от терора в Ирак в Сирия, са терористи. Заплахата от терористи, представящи се за бежанци, да навлязат в западните общества е реална, както е и радикализацията на тези, които вече живеят на Запад.
Но внимателните проучванията и наблюдението са по-добри и по-прецизни инструменти от затварянето на границите за агонията на хората, които са предимно жертви на същите заплахи, застрашаващи и Запада. Базираният в Норвегия активист Ияд ел-Багдади убедително заяви в Twitter, че състраданието за тези жертви е основен елемент за дескридитирането на имиджа на „Ислямска държава“ от страна на Запада и оформя положителни настроения в Близкия изток. Обама трябва да бъде не само водещия глас на Запада, но и да приложи политики, които и други могат да приемат, вместо да третира сирийските бежанци като проблем на Европа.
Обама може да пренесе тежестта на тази дълга трудна война върху способните рамене на някой друг, само ако се научи да бъде успешен лидер в сянка. Това обаче все пак изисква лидерство./investor.bg
Вашите коментари