От момента на разпадане на Съветския съюз Русия без особен успех търсеше нова национална стратегия – нещо такова, което да определя кои са руснаците и накъде отиват.
„В историята на Русия през ХХ век има различни периоди - монархия, тоталитаризъм, перестройка и, накрая, демократичен път на развитие“, казва Президентът на Русия Борис Елцин няколко години след края на СССР. „Всеки етап си има своя идеология“, продължава той, но сега „нямаме никаква“.
За да запълни тази празнота през 1996 година Елцин сформира група учени за съвместна работа в търсенето на това, което руснаците да наричат „Руската идея“, но начинанието не постига успех. Горе – долу по същото време други групи също опитват да работят върху тази задача, в това число и колектив от консервативно настроени руски политици и интелектуалци, които наричат себе си „Съгласие в името на Русия“. Заедно с много други интелектуалци тези хора са дълбоко разтревожени от слабостта на Руската държава - по тяхно мнение – което следва да се поправи, за да може Русия да се завърне към своята законна слава. И това повлича след себе си идеята за завръщане към руската традиция на силна централна власт. Как това може да бъде постигнато, вече е друг въпрос.
Така се случва, че Путин, който има връзки с много хора от „Съгласие“, се съгласява и приема техните идеи и цели. Той идва на власт през 1999 година с всенароден мандат за стабилизация на руската икономика и политическата система. Благодарение на ръста в международните цени на енергоносителите, бързо успява да постигне тези цели. В края на 2000-те години получава пауза в икономически план и се връща отново към въпроса за руската идея. Русия, разсъждава той, е била уникална цивилизация. Тя по никой начин не може да се вмести в европейските или азиатските рамки и е живяла по свои собствени уникални норми и ценности. Затова с помощта на Руската православна църква Путин започва борба против либералните (западни) идеи, по които започнаха да се увличат някои сегменти от руското общество. Действията му в посока въвеждане на наказателна отговорност за „пропагандиране на хомосексуалността“, присъдите над пънк групата Pussy Riot за хулиганство, на Запад биват осъждани, но се ползват с широка подкрепа в Русия.
В съответствие с твърденията на Путин, че Русия не може да се оценява по западните мерки, новият му консерватизъм не отговаря нито на американските, нито на европейските понятия. Във времето, когато западните консерватори се боят от големи правителства и поставят индивида на първо място, в руските консервативни среди битува тезата за власт, в която личностите са само слуги на държавата. Тези среди се опират на традициите на руския имперски консерватизъм и, в частност, на евразийската концепция. Тази наследствена черта в същността си е авторитарна, традиционна, антиамериканска и антиевропейска, високо цени религията и покорността на народа. И което е още по-значимо за съвременното й осветяване в средствата за масово осведомяване – тя има склонност към експанзия.
Руските корени
Корените на евразийството са залегнали още в болшевишката революция, макар много от идеите на тази концепция да имат и по-стара история в Русия. След Октомврийската революция през 1917 година и последвалата гражданска война два милиона руснаци, не приемащи болшевизма, напускат страната. От София до Берлин, а после и в Париж някои от избягалите руски интелектуалци работят по създаването на алтернатива на болшевисткия проект. Една от тези алтернативи става идеологията за евразийството. Поддръжниците й твърдят, че не са прави нито болшевиките, нито руските „западняци“. Западняците, защото смятат Русия (макар и с изоставане) за част от Европейската цивилизация и заради призивите за демократично развитие. Болшевиките не са прави пък, защото смятат за необходима реструктуризацията на цялата страна, класовата конфронтация и световната революция на работническата класа. По-скоро, подчертават привържениците на евразийството, Русия е уникална цивилизация с неин собствен път на развитие и историческа мисия: да създаде друг център на властта и културата, който да не е нито европейски, нито азиатски, но да има черти и от двата. Евразийците са уверени в тоталния крах на Запада и в това, че за Русия това ще е възможност да стане пример за подражание в цял свят.
През 1921 година емигриралите от страната мислители: протоерей Георгий Флоровский, Николай Трубецкой, Пьотр Савицкий и Пьотр Сувчинский издават сборник статии наречен “Исход к востоку”, който ознаменува официалното раждане на евразийството. Книгата се фокусира върху идеята, че географското положение на Русия е нейната съдба, и че нито един управник не може да се освободи от задължението за обезпечаване на безопасността на нейните земи. Отчитайки безкрайността на Русия, те вярват, че лидерите й следва да мислят имперски, поглъщайки и асимилирайки опасното население по всички гранични територии. В същото време те смятат, че всяка форма на демокрация, отворена икономика, местно самоуправление или съветска свобода, е много опасна и неприемлива.
В този смисъл евразийците смятат Петър Велики, който се опитва да европеизира Русия през XVIII век, за враг и предател. Вместо това, те се отнасят добронамерено към татаро-монголското иго между XIII и XV век, когато империята на Чингис хан преподава на руснаците важни уроци за създаването на централизирана държава и „пирамидална“ система за управление и контрол.
Учението на евразийците печели значителен брой привърженици сред политически активната част на емигрантската общност или „белите“, които жадуват да наложат някаква алтернатива на болшевизма. Но тази философия е напълно игнорирана, даже задушена в Съветския съюз, и умира практически със смъртта на създателите си. С други думи, никой не се нуждае от нея до 90-те години на ХХ век, когато се разпада СССР и идеологическата черна дъска на Русия се оказва тотално изтрита.
Еволюцията на революционера
След разпадането на Съветския съюз ултранационалистическите идеологии окончателно излизат от мода. Повечето руснаци очакват по-скоро демократизацията на Русия и нейното реинтегриране в съвременния свят. Някои твърди патриоти все пак остават противници на десъветизацията и вярват – както Путин днес, че разпадането на СССР е най-голямата геополитическа катастрофа на миналия век. Сред тези хора е и идеологът Александр Дугин, сътрудник на ултранационалистическия център за анализи и вестник „Ден“ (известен по-късно като „Утре“). Първите му претенции за слава датират от 1991 година, когато излиза брошурата му „Война на континентите“ (бел. прев. – в оригинал “Великата война на континентие”. Авторите на статията ползват обаче това заглавие), в която описва текущата геополитическа борба между двата типа глобални държави: „сухопътните“ цивилизации или „Вечния Рим“, основани на принципите на държавността, общността, идеализма и превеса на общото благо, и цивилизациите на „морето“ или „Вечния Картаген“, основани на принципа на индивидуализма, търговията и материализма. В разбиранията на Дугин „Вечният Картаген“ исторически е превъплъщение на атинския тип демокрация (бел. прев. - Така е записано в статията. Самият Дугин във „Великата война на континентите“ пише за древна Финикия, не за Атина), както и на демокрациите в Холандия и Британската империя. Днес САЩ са най-яркия представител на този тип. „Вечният Рим“ от своя страна е въплътен в лицето на Русия. За Дугин конфликтът между тези две страни ще продължи до тогава, докато едната не бъде напълно разрушена – никакъв политически режим и никаква търговия не могат да предотвратят това. За да може „добрите“ (Русия) да победят накрая „лошите“ (САЩ), пише той, трябва да се случи консервативна революция.
Идеята му за консервативна революция се базира на работите на немски мислители, които в периода между двете световни войни популяризират идеята за разрушаване на индивидуализма, на либералния ред и търговската култура на промишлената и гражданска цивилизация, в полза на нов ред, основан на консервативни ценности като подчиняването на потребностите и желанията на индивида в полза на потребностите на множеството, държавно-организираната икономика, традиционните ценности на общността, базирани на квазирелигиозен мироглед. За Дугин ярък пример за консервативна революция е радикалната, спонсорирана от германските нацисти Република Сало (1943-45) в северна Италия. Дугин постоянно се връща към това, което той приема като положително в нацистката практика, и дава висока оценка за окултната група „Аненербе“, ръководена от Херман Вирт и СС (нем. Ahnenerbe — „наследство на предците“ - организация, съществувала в Германия през 1935 – 1945 година, създадена за изучаване на традициите, историята и наследството на германската раса, с цел окултно-идеологическо обезпечаване на държавния апарат на Третия райх). В частност Дугин хвали ортодоксалните, консервативно-революционни проекти, които СС и „Аненербе“ разработват за следвоенното бъдеще на Стария континент. В тях те си представят нова, единна Европа, управлявана от феодален тип система, разделена на етнически еднородни региони, които ще служат като васали на немския сюзерен. Следва да се отбележи, че освен за тези проекти, „Аненербе“ отговаря и за всички експерименти, провеждани върху хора в лагерите в Освиенцим и Дахау (бел. прев. - авторите не посочват името на труда, в който Дугин споменава Република Сало и „Аненербе“. В брошурата „Великата война на континентите“ липсват изброените по-горе факти.)
Между 1993 и 1998 година Дугин се присъединява към Едуард Лимонов в създаването на забраненото днес Национал-болшевистко движение (впоследствие - Национал-болшевистка партия, или НБП), където той става идеолог на странния синтез между социализма и ултрадясната идеология. В края на 90-те години на ХХ век той е признат за интелектуален лидер на ултрадясното движение в Русия. Притежава собствена издателска къща “Арктогея“ („Северна страна“), няколко уеб сайта, редица вестници и списания, а освен това е автор и на книгата „Основи на геополитиката“, превърнала се в бестселър, особено в средите на военните.
Дугин влиза в политическия живот през 1999 година, когато е назначен за съветник на парламентариста Генадий Селезньов – един от най-консервативните руски политици, който на два пъти е председателствал руския парламент, член на Комунистическата партия и основател на Партията за възраждане на Русия. През същата година, с помощта на Владимир Жириновски, лидер на руската националистическа и много грешно наречена Либерлно-демократична партия на Русия, Дугин става председател на геополитическата секция на Експертно-консултативния съвет по проблемите на националната безопасност в руската държавна Дума.
Включването му в политиката не го прави много популярен сред политическия елит. За целта на Дугин му се налага да трансформира идеологията си в нещо друго, което да е изключително руско. А именно – той се отказва от най-възмутителните, езотерични и радикални елементи на идеологията си, в това число от мистицизма, и вместо това се връща към класическия евразийски проект на Трубецкой и Савицкий. Заема се със създаването на Международно евразийско движение, група, която би трябвало да привлече учени, политици, парламентаристи, журналисти и представители на интелигенцията както от Русия, така и сред съседните й страни и страните от Запада.
В Европа и извън пределите й
Както класическата система от възгледи на евразийците от 1920-1930 година, идеологията на Дугин по характер е антилиберална, тоталитарна, идеократична и традиционно социална. Национализмът й не е славяно-ориентиран (макар че руснаците имат особената мисия да обединяват и разделят славяните), а се отнася еднакво към всички народи в Евразия. Тази идеология разглежда рационализма като западен мироглед, който по свой начин способства за мистичния, духовен, емоционален и месиански тип гледна точка към света.
Обаче неоевразийството на Дугин значително се различава от размислите на предшестващите го теоретици. Първо, Дугин приема Евразия за нещо много по-голямо, отколкото го разглеждат предшествениците му. Например, според Савицкий, руско-евразийската държава трябва да се простира от великата китайска стена на изток до Карпатите на Запад. Дугин обаче смята, че Евразийската държава трябва да включва в себе си постсъветските държави, членовете на бившия социалистическия блок, и вероятно, даже да установи протекторат над всички държави от ЕС. На изток Дугин отива още по-далеч, предлагайки да се включат не само Манджурия и Монголия, но и Тибет. Строи планове дори за завой в посока юг-запад към Индийския океан.
За да включи и Европа в Евразия, Дугин е принуден да промени и противника си. В класическата евразийска философия врагът е романо-германската Европа. Във версията на Дугин врагът е САЩ. Той пише: “САЩ е химерна, неорганична, присадена култура, която няма сакрални традиции на държавността и културна почва, но въпреки това, опитва да налага и на другите континенти своя антиетичен, антитрадиционен [и] “вавилонски модел”. Класическите евразийци, напротив, предпочитат САЩ и даже ги смятат за образец, който следва да бъде догонен, а особено възхищение изказват по повод икономическия национализъм на Щатите, “доктрината Монро” и неучастието на САЩ в Лигата на нациите.
Друга важна разлика – отношението на Дугин към фашизма и нацистка Германия. Още преди Втората световна война класическите евразийци се изказват срещу фашизма и расовия антисемитизъм. Дугин превъзнася държавата Израел за верността й към принципите на консерватизма, но споменава и връзките между ционизма и нацизма. Освен това, той намеква, че евреите са заслужили своята държавност само заради холокоста. Дели евреите на “лоши” и “добри”. Добрите са ортодоксалните евреи, които живеят в Израел, лошите – живеят извън Израел и се поддават на асимилация. В наши дни, разбира се, тази теория той рядко споменавана пред публика.
Играта на Путин
След 2000-та година идеите на Дугин придобиват още по-голяма известност. Подемът им отразява превръщането на уж демократа Путин в авторитарно управляващ Русия. Между другото, консервативният завой на Путин дава на Дугин отличен шанс да “помогне” на руския лидер с необходимите му културни, исторически и геополитически обяснения за провежданата политика. Признавайки привлекателността на идеите на Дугин за руснаците, Путин се опира на някои от тях, за да ги използва в последващите си ходове, целящи достигането на собствените му цели.
Независимо, че Дугин понякога критикува Путин за икономическия му либерализъм и сътрудничеството със Запада, той остава надежден съюзник на президента. През 2002 година създава партията “Евразия”, която е подкрепена от мнозина от администрацията на Путин. Кремъл дълго време позволява и дори поощрява създаването на малки съюзнически партии, които дават на руските избиратели усещането, че живеят в демокрация. Партията на Дугин, например, става отдушник за хора с шовинистични и националистични наклонности, въпреки че си остава под контрола на Кремъл. По същото време Дугин установява здрави връзки със Сергей Глазев, един от ръководителите на патриотичния политически блок “Родина”, а в момента – съветник на Путин по евразийската интеграция. През 2003 година Дугин се опитва да стане депутата в Думата от блока “Родина”, но не успява.
Въпреки неуспеха в изборната надпревара, позитивното възприемане на част от антизападните му проекти от страна на избирателите, подтиква Дугин да развива Евразийското движение. След шока от Оранжевата революция в Украйна през 2004 година той създава Евразийски младежки съюз, който пропагандира патриотично и антизападно образование. Има 47 координационни представителства в цяла Русия и в девет страни от ОНД, както и в Полша и Турция. Влиянието му е далеч по-голямо, отколкото на което и да е от съществуващите демократично ориентирани движения.
През 2008 година Дугин става професор в Московския държавен университет (МГУ) и оглавява националната социологическа организация, наречена “Център за консервативни изследвания”. Системно се появява по всички водещи руски телевизионни канали с коментари по вътрешни и международни въпроси. След демократичните протести през зимата на 2011-12 година и решението на Путин да създаде Евразийския съюз само покачват престижа на Дугин. Хипертрофираното му присъствие в руския обществен живот е като знак за одобрение от страна на Путин (да не забравяме, че руските СМИ, особено телевизиите, почти изцяло се контролират от Кремъл). Ако Кремъл не одобрява (или няма желание да го ползва вече) конкретна личност, веднага следва “край на ефирното време”.
Дугин и съмишлениците му с цяло сърце одобриха действията на руското правителство в кризата с Украйна, и призовават да се продължи натам със завземането на изтока и юга на Украйна, които – както пише Дугин – “приветстват Русия, чакат я, умоляват я да дойде”. Руският народ е съгласен. Рейтингите на Путин се покачиха само за един месец и 65 процента от руснаците смятат, че Крим и източните региони на Украйна “по същество са руска територия” и че “Русия има право да използва военна сила за защита на населението”. Дугин, се оказва освен това и много полезен за Путин. Той популяризира позицията на президента по такива въпроси като ограничаването на личните свободи, традиционните разбирания за семейството, нетърпимостта към хомосексуализма и централната роля на православието за възраждането на Русия като велика държава. Но най-голямото му творение е неоевразийската концепция.
Идеологията на Дугин оказва влияние на цяло поколение консерватори и радикални активисти и политици, които, ако им бъде предоставена възможност, ще се борят за прилагане на основните й принципи в качеството на държавна политика. Като се отчита плачевното състояние на руската демокрация и продължаващото движение на страната по-далеч от западните идеи и идеали, някой може и да твърди, че нарастват шансовете да видим как неоевразийството завоюва нови територии. Въпреки че теорията на Дугин е чисто теоретическа и дълбоко мистична, тя се оказва силен претендент за ролята на главна идеология на Русия. Дали Путин ще успее да я контролира така, както успя да контролира мнозина други – това е въпросът, който ще определи продължителността на “службата му”.
Антон Барбашин, Ханна Тобърн в статия за Foreign Affairs, САЩ
Вашите коментари