Анализ на Анжела Стент * за "The Washington Post"
През 1974 година прекарах няколко месеца в прашната читалня на московската библиотека, носеща името на Ленин, изучавайки сложните отношения между Съветския съюз и Германия. Много бях увлечена от възможността да видя затвореният свят на Съветския съюз, но съвсем скоро ми се наложи да загубя маса време, за да разкажа истината за САЩ на недоверчивите студенти в Московския държавен университет. Да, казвах им аз, американците бяха крайно възмутени, когато научиха, че администрацията в Белия дом на президента Ричард Никсън подслушва телефонни разговори. И, не, вестник Washington Post не принадлежи на група капиталисти-ционисти, които имат намерение да пречат на политиката на разведряване, изваждайки на бял свят скандала Уотъргейт. В деня, когато Никсън подаде оставка, аз отпътувах от Москва, като така и не можах да обясня на съкурсниците си, какво представлява Америка.
През последните четири десетилетия, първо като студент, а после и като професор и политик, се посветих на това, да разбера какво представляват Съветския съюз и Русия. За съжаление, степента на съсредоточеност на вниманието на Америка към Русия зависи много от конкретното правителство и от ветровете, които духат в научното пространство. През последните десет и малко повече години нараства интереса по отношение на Китай и арабския свят, което отмества Русия на втори план. В най-добрия случай за Русия се сещат като за четвъртата страна в акронима BRIC, при това, като най-малко съблазнителната от четирите части (BRIC – акроним за съюза от четири държави Brazil, Russia, India и China). Но събитията, разиграли се около Едуард Сноудън, Олимпийските игри в Сочи и кризата в Украйна пораждат отново маса приказки за началото на нова студена война, както и за това, колко далеч може да стигне Путин в своята политика на “великата държава”. Електронната ми и гласовата ми поща е препълнена със запитвания от продуценти и репортери, на които са им нужни цитати от мнението на експерт. Защо Никита Хрушчов подари Крим на Украйна през 1954 година? И кой всъщност е Владимир Путин?
Възможно е съветолозите, както и самият Съветски съюз вече да не съществуват. Но сега има остра необходимост от разбиране на Русия в дълбочина, особено – мотивите за интригите в Кремъл. В противен случай САЩ са обречени отново и отново да преминават през циклите на “презареждане”, големите надежди на подобряване на отношенията с Русия и големите разочарования. Презареждането на президента Обама е четвъртият опит да се изгладят отношенията с Русия след края на студената война.
Започнах кариерата си на съветолог в Харвардския университет през 70-те години, когато интересът към СССР беше много голям, когато САЩ и Съветския съюз попаднаха в капана на отношенията, гарантиращи взаимното унищожение, а студентите, изучаващи съветската политика имаха сериозна поддръжка от страна на администрацията. Дисциплината възниква през 40-те години на ХХ век, когато във Вашингтон най-накрая осъзнават, че правителството знае съвсем малко за новия противник в студената война. Администрацията в Белия дом веднага заделя средства за провеждане на краеведчески изследвания на Съветския съюз, както и на други регион – от Източна Азия до Латинска Америка, защото правителството ясно признава необходимостта от специална подготовка на хора, които едновременно да разбират езика, историята, културата, икономиката и политиката на дадени региони по света.
Започнах работата си в много подходящо време. Станах преподавател през 80-те години, които се превърнаха в най-благоприятния за експертите по Съветския съюз период. Роналд Рейгън го наричаше “империя на злото”. В този период един след друг починаха трима съветски лидери (в тази връзка в Москва бързо стана популярна черната шега за абонамента за погребение на държавни разноски). А после на власт дойде енергичният и млад Михаил Горбачов.
По това време бях професор в рамките на програма за изследване на Русия в университета в Джорджтаун, по която всяка година завършваха десетки студенти, изучаващи руски език и социални науки. Много от тях по-късно започнаха работа в различни отдели на федералното правителство, и само един или двама продължиха кариерите си в бизнес средите. Споровете за това, до колко Горбачов вярваше в това, което прави, и колко далеч може да стигнат реформите му, увличаха много колегите ми и целият външнополитически потенциал на САЩ.
През 1989 година присъства на първата среща между съветски и американски експерти по въпросите на Източна Европа, която се състоя в Москва. Съветските експерти ни шокираха, заявявайки, че политическата ситуация в държавите – сателити от Източна Европа е далеч по-неблагоприятна, отколкото си представяхме ние. Бившият съветник по националната сигурност Збигнев Бжезински, когото в съветската преса смятаха за най-упорития боец от времето на студената война, чете лекция в московската Дипломатическа академия. Аплодираха го със ставане на крака. Тогава стана ясно, че времената се променят, при това се променят много бързо.
И когато в своята 11-минутна реч през декември 1991 година Горбачов обяви, че Съветски съюз вече няма, времената се промениха и за нас, експертите по Съветския съюз.
Много от нас станаха експерти по Русия и Евразия. В моя случай това означаваше, че трябва да изхвърля всички лекции по марксизъм-лененизъм и по структура на Политбюро и да започна да разказвам за избори, политически партии и общественото мнение, влияещи на външната политика на страната. Това означаваше още, че към републиките от бившия СССР вече трябва да се отнасяме като към независими държави. Беше много трудно да разберем, как Русия и съседите й ще се отърсят от наследството на съветската система.
90-те години бяха много трудно десетилетие за експертите по СССР и Русия. Сега, когато съветския враг остана в миналото и на негово място се зараждаше демократична Русия със свободни пазарни отношения, кому беше нужно да се харчат правителствени средства за изучаване на Русия и Евразия, както и да се плащат програмите за обмен на студенти? По ирония на съдбата, когато стана възможно свободно да се пътува из Русия и да се обсъждат забранени по-рано теми, търсенето на нашите знания рязко спадна. Към Москва тръгна върволица от експерти по икономика и демокрация, предполагащи, че Русия трябва да се превърне в най-големия развиващ се пазар с конкуриращи се помежду си политически партии и необятни възможности за развитие на бизнес.
Съвсем скоро обаче тези надежди бяха сведени до нула и в центъра на дискусиите застана въпроса, накъде точно се движи новата Русия, и защо там набират сила антиамериканските настроения. Започнах работа за правителството, в отдела за политическо планиране на Държавния департамент на САЩ, веднага след като войната в Косово през 1999 година постави под заплаха отношенията между САЩ и Русия. Москва твърдеше, че Вашингтон игнорира руските интереси и се опитва да разруши отношенията й с традиционен съюзник (в конкретния случай – със Сърбия). Изказванията от онова време много приличаха на това, което чуваме днес. Опитите на администрацията на Клинтън да презареди отношенията с Русия бяха стигнали края си.
Когато на власт дойде администрацията на Джордж Буш – младши, също имаше опит за възстановяване на отношенията с Москва. В Държавния департамент се занимавахме с разработването на план, според който Русия би могла да стане член на НАТО, с надеждата да стане част от системата за европейска безопасност – т.е. системата, онази система, която се опитва да разруши с нахлуването си в Крим. След няколко достатъчно обнадеждаващи месеца, когато Русия оказа поддръжка на САЩ в Афганистан, презареждането в отношенията претърпяха неуспех заради началото на войната в Ирак и революциите в Грузия през 2003 година и Украйна през 2004 година — народните движения успяха да свалят предишните правителства и показаха решителност да се развиват в посока на демократизация.
Кремъл предполагаше, че в отговор на оказаната на САЩ поддръжка след терористичните актове от 11 септември 2001 година, Вашингтон ще признае онова, което Москва смята за своя “привилегирована сфера на интереси” – държавите от постсъветското пространство. Тогава, както и днес, Кремъл се чувстваше предаден, защото САЩ решиха да подкрепят онези украински партии, които се сдобиха с по-тесни връзки със Запада. Тоест, в постсъветския регион се оформиха много сложни отношения, както се убедихме от украинските кризи през 2003 и 2004 година, а в същото време експертите по Русия в правителството и научните среди останаха съвсем малко.
Отчасти за това са виновни научните кръгове, които престанаха да се занимават с краеведческите изследвания и загубиха всякакви източници на финансиране. Вместо да се опитат да разберат културата и историята на Русия и съседите й, много политолози се превключиха на дигитална обработка на информацията и създаването на абстрактни модели, които нямат никаква практическа връзка с реалния политически свят. Днес само най-храбрите и увлечени докторанти, желаещи да работят в научната сфера, са склонни да се квалифицират като експерти по Русия. Но част от вината лежи на съвестта и на фондациите, които твърдя рядко финансират изследвания в областта на странознанието.
Въпреки че студената война остана далеч в миналото, новата Русия от време на време напомня за предишната Русия, затова са ни необходими кремълолози и навиците им от преди десетилетия, за да се разберат крайните цели на Путин по отношение на Украйна, например. Нужни са ни високо квалифицирани специалисти, ако не искаме да прескачаме постоянно от криза в криза. Имаме възможност да подготвим ново поколение учени, способни да съставят дълбоки и подробни анализи за съвременна Русия, а освен това днес имаме и повече инструменти и средства, отколкото преди десетилетия.
Моят научен ръководител в Харвард беше Адам Улам (Adam Ulam), блестящ познавач на съветската външна политика, който правеше всичките си изследвания, седейки в кабинета си в Кембридж и се опитваше да вникне в мотивите на кремълските чиновници. Когато през 1986 година се случи аварията в Чернобилската АЕЦ, аз бях в Москва, и един западен репортер ми позвъни и ме попита: “Какво мислят за това хората от улицата?”. Отговорих му, че такова понятие като “хора от улицата” тук просто не съществува – поне не и във вида, в който ние сме свикнали да го възприемаме. На хората от улицата никой нищо не им казваше за аварията, и даже и да научеха, нямаше да искат да обсъждат тази тема с непознат американец.
Днес имаме възможност часове да беседваме с Путин, нещо, което лично аз правя всяка година през последното десетилетие. Можем да му задаваме каквито си искаме въпроси. Днес имаме възможността да чуем мненията на руските мъже и жени от най-различни обществени слоеве.
Предстои ни да свършим много голяма работа. В новата си книга разказвам за това, как разрушените отношения между САЩ и Русия след края на студената война могат да се обяснят с фундаментално противоположните схващания за света и очакванията на двете страни. На практика, източниците на кримската криза се коренят във времето на разпадне на Съветския съюз, преобразуването на републиките в независими държави с граници, преначертани някога от Сталин. Голяма част от руското население трудно признава, че Украйна е независима държава и че Крим, влизал в състава на руските територии от 1783 година, се пада на Украйна, само заради прищявка на Хрушчов. През 2008 година, в разговор с Джордж Буш, Путин дори отбелязва, че Украйна на практика не е държава.
Да забравим за кратко за презарежданията. Ако не можем ефективно да се справим с днешната криза и да й попречим да мине в по-опасна фаза, ще ни бъде по-трудно да се концентрираме върху конкретни области, в които Русия и САЩ имат сходни интереси: Иран, Сирия, Афганистан и Арктика. Когато кризата в Украйна утихне и експертите по Русия, като мен, изчезнат от телевизионните екрани, все така ще имаме възможност да развиваме отношенията си с Русия – отношения, основани не на презареждане, а на реализма.
И когато това време настъпи, ще можем ли да се надяваме, че в американските университети и правителството все още ще има хора, притежаващи достатъчно знания, интерес и желание да се занимават с изучаване на Русия? Ако не се посветим на възпитаването на ново поколение експерти, изучаващи бившия враг, а в бъдеще – потенциалния партньор – ще се окажем пак неподготвени, за да изглаждаме отношенията си с постпутиновска Русия с всички произтичащи от това рискове, опасности, но и нови възможности.
* Анжела Стент е ръководител на Центъра за изучаване на Евразия, Русия и Източна Европа в университета в Джорджтаун, както и автор на книгата “Границите на пратньорството: американо-руските отношения през 21 век” (The Limits of Partnership: U.S.-Russian Relations in the Twenty-First Century).
Вашите коментари