Габриел Мацнеф в коментар за "Le Point", Франция си задава въпроса, защо Франция защитава яростно американските интереси и обръща гръб на Русия
Много ми се ще през 2014 година някой най-после да ми обясни, защо външната политика на Франция (и при дясно, и при ляво управление) сляпо следва САЩ. И да ми разкажат за истинските причини за упоритата враждебност към Русия от страна на френските власти и средствата за масова информация (и пак, независимо дали са леви или десни). Ирак, Сърбия, Афганистан, Либия, Сирия и (дори и да не става въпрос за места на кръвопролития) Грузия и Украйна — президентът и министерството на външните работи на Франция вече години наред изпълняват разпорежданията на американците и безпрекословно следват тяхната отвратителна външна политика. В някои случаи (например, в Либия и Сирия) те даже демонстрират несъръзмерно голям ентусиазъм, по-голям от този и на “господарите” си.
Когато за пръв път отидох да гласувам в списъка с кандидати за президентското кресло имаше един явен привърженик на американската политика. Казваше се Жан Леканю (Jean Lecanuet) и явно виждаше в себе си френският вариант на убития две години по-рано Джон Кенеди. Не предизвикваше антипатия, но ставаше смешен в стремежа си да угоди на янките. Затова и сериозните хора сред десните подкрепиха генерал Де Гол, който не обръщаше особено внимание на интересите на САЩ във водената от него външна политика. Външнополитическият му курс във всички региони на света – без значение дали се касае за Близкия Изток, Източна Европа, Канада, Южна Америка или Азия – винаги отговаряше само на интересите на самата Франция и на никого другиго.
”Ние водим война с Америка”
На изборите през 1965 година знамената на левите се вееха само около един кандидат – Франсоа Митеран. Тогава се “сражавах” на негово страна от страниците на Combat – вестник на младите и дръзки мускетари. Освен това пишех и за дясното издание La Nation française, където моят най-добър аргумент в полза на Митеран беше – Митеран също може да казва “не” на американците.
Генерал де Гол, привърженик на идеята за Европа от Атлантика до Урал, се опитваше да развива дружески отношения с руския народ, който винаги е бил един от стълбовете на баланс в Европа – още от времената на сватбата на Анри за руска княгиня, та чак до кървавите боеве на двете световни войни. Де Гол искаше да продължи съюзническите традиции между Франция и Русия, за които толкова сили са вложили херцог Сен Симон, Шатобриан и много други светли умове.
Митеран също беше славянофил, който и за минута не си представяше изцяло католическа и протестантска Европа. Той прекрасно разбираше, че Русия и другите православни страни от Източна Европа са сред основните съставляващи на нашия континент. Като привърженик на дружбата между Сърбия и Франция той страдаше по време на войната на НАТО срещу сърбите. В прекрасната си книга “Последните дни на Митеран” (Le dernier Mitterrand) Жорж-Марк Бенаму (Georges-Marc Benamou) цитира думите на големия президент, които той казва през 1994 година:
“Франция не знае това, но на практика ние водим война с Америка… Да, постоянна, важна война… Против тяхната пропаганда, манипулациите им и лъжите… Американците искаха да пратят турци да бомбардират сърби, и аз направих всичко възможно, за да не се допусне това безумие”.
Интелигенцията бърчи вежди
Никой не си и помисля да критикува американците, че водят външна политика, която защитава интересите на Америка. В същото време на нас ни остава само да отбележим, че наследниците на Де Гол и Митеран – Никола Саркози вчера, днес – Франсоа Оланд – безропотно се подчиняват на заповедите на Вашингтон и се чувстват задължени (например, при кризата наскоро в Грузия и днешните протести в Украйна), да застанат на страната на марионетките на САЩ и да проявят враждебност спрямо Русия и приятелите й.
Руснаците винаги са чувствали у себе си “силна страст за обединение с Франция”, която Сен Симон с радост забелязва при Петър Велики. Това чувство е било взаимно, но вече не е така. И се надявам през 2014 година някой най-после да ми обясни защо. Когато през 1988 година Горбачев реши да сложи край на угнетяващия руснаците над 70 години диктаторски режим, това би следвало да породи радост у французите и на първо място сред интелигенцията и артистичните среди. Когато десетилетното промиване на мозъци си отива и руснаците можеха отново да се върнат към културните си корени, свободно да се молят, говорят и пътешестват, когато в книжарниците отново се появиха забранените по-рано книги, всичко това трябваше да зарадва защитниците на свободата и свободното слово във Франция.
Но, колкото и да е странно, нищо подобно не се случи. И не се случва и до сега. Френската интелигенция в продължение на 70 години демонстрира невероятна търпимост към пролелите толкова много кръв Ленин, Сталин и Брежнев, и даже по време на пика на репресиите в СССР продължаваше да лиже подметките на комунистическите власти и да получава подаръчета в посолствата. А сега се мръщи и поставя пред Путин строги дипломатически изисквания. Това е много любопитно, защото в сравнение с тримата упоменати по-горе палачи, Путин е просто образец за демократ.
Ще бъда много щастлив, ако през 2014 година специалистите по европейска политика най-накрая ми обяснят причините за съществуването на такива двойни стандарти, подчинението на САЩ и абсурдната ненавист към Русия от страна на нашите лидери, журналисти и интелектуалци. А до тогава – весели празници и честита нова година!
Габриел Мацнеф за "Le Point", Франция
Вашите коментари