На 10 ноември през далечната 1444 г. е решителната битка при Варна. Станала известна в историята като “последната битка на краля”, с нея умира и последната надежда на някогашна България да промени съдбата си на поробена държава.
Кръстоносните войски, водени от полско-унгарския крал Владислав III Ягело и унгарския пълководец Янош Хуняди са разгромени от турските войски на султан Мурад II. Полският крал е убит, а кръстоносците са обърнати в бягство под ударите на султанските войски.
Антиосманският съюз се създава през 1439 година с подписването на Флорентинската уния. Поставила византийската църква под върховенството на папата, към него се присъединяват Венецианската република, Бургундия и Унгария, където папата успява да постигне помирение между наследниците на Албрехт Хабсбург и избрания от аристокрацията за крал Владислав III Усилията за формиране на съюза са насърчени от успехите срещу османците на трансилванския войвода Янош Хуняди през 1441-1442 година. През 1443-1444 година папата, Венеция и Бургундия изграждат голям флот, който трябва да действа срещу османците в Егейско море и Проливите.
През октомври 1443 година унгарците започват голям поход, оглавен от Янош Хуняди, Владислав III и Георги Бранкович. Променливият успех в битките между османци и кръстоносци води до сключването през лятото на 1444 година на десетгодишно примирие с Мурад II, като Георги Бранкович си връща Смедерево. Въпреки това само няколко дни по-късно Владислав е убеден от папския легат Юлиано Чезарини да наруши мира и да започне нов поход срещу османците. Причина за това става и благоприятната военно-политическа обстановка — по това време обединеният папско-венецианско-бургундски флот достига Дарданелите, а емирът на Караман напада османците в Анадола.
През септември 1444 година армията на Владислав прекосява Дунава и навлиза в България. Походът е оглавен от Владислав III, Янош Хуняди и папския легат Джулиано Чезарини, а Георги Бранкович не се включва в него. Армията пресича Дунав в района на Оршова и започва да се придвижват надолу по реката, опустошавайки съседните области, като не среща особена съпротива, с изключение на Никопол и Търново, които се опитват да превземат, но са отблъснати със значителни загуби. Към тях се присъединява влашка част от около 7 хиляди души, командвана от войводата Влад II Дракул. След като се отказват да пресекат Стара планина при Шипченския проход, унгарците се насочват към Варна и успешно превземат крепостите Шумен и Провадия.
Папски, венециански и бургундски кораби заемат Проливите, а кръстоносците напредват към Варна. Новините за унгарския поход предизвикват паника в Одрин и Мехмед взема мерки за укрепването на града. В същото време Мурад, който месеци преди това абдикира в полза на своя син Мехмед, е извикан от Маниса, където се е оттеглил, и се връща, за да оглави армията. Тъй като съюзническият флот е блокирал Проливите, Мурад и анадолската армия се прехвърлят на европейския бряг на 15 октомври през Босфора с помощта на генуезки кораби и засилен артилерийски обстрел от двата бряга. След като достига Одрин, Мурад оставя Мехмед начело на защитата на града, а самият той, с основната армия се насочва към Несебър и оттам на север по черноморския бряг, за да пресрещне унгарската армия.
В нощта на 9 ноември 1444 г. в лагера до стените на Варна коронованият юноша, Хуняди и папският легат Джулиано Чезарини са свикали военен съвет. Приближаването на трикратно превишаваща християнските сили султанска армия кара кардинал Чезарини да настоява за спешно отстъпление. То обаче е трудно осъществимо - европейците са затворени между Варненското езеро, Франгенското плато, морето и врага. Легатът дава ново предложение - да се изградят отбранителни съоръжения и да се изчака зад тях. В армията на Владислав има и 400 хусити, ветерани от религиозните войни в Бохемия, Моравия и Силезия. Техните „ръчни топове" и бронирани каруци могат да отблъснат дори тежковъоръжена конница. Кардиналът е принуден да заложи надеждите си на своите доскорошни врагове, еретиците хусити. Унгарските благородници, хърватските воеводи и дори свирепите рутенски наемници са склонни да подкрепят идеята за отбранителна стратегия. Положението е тежко. Чуват се и предложения за преговори със султана.
На 10 ноември, 1444 г. съюзническата християнска армия, предвождана от полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело, се среща за решително сражение пред Варна с османските войски на султан Мурад ІІ. Първи атакуват турците. След променлив успех християните постигат превес - към средата на деня двата османски фланга са отблъснати назад. В най-решителната точка на битката, с 500 рицари зад себе си, кралят се спуска в атака срещу 10-хилядния еничарски център, охраняващ султана. Въпреки героизма на краля и неговите бойци, кралският отряд е разбит, а кралят – посечен от еничарски части.
Трупът на Владислав, наречен впоследствие Варненчик, е опозорен публично, което допълнително деморализира войската. Януш Хуняди успява да изтегли остатъците от съюзническите войски. До смъртта си той провежда още няколко кампании срещу османските турци, като се превръща в един от основните двигатели на антиосманската съпротива.
При Варна загиват 10 хиляди българи, унгарци, поляци, чехи, словаци, хървати, босненци, румънци, рутени и рицари кръстоносци.
След победата Мурад отново предава властта на сина си и се връща в Маниса, а за България умира и последната надежда, че може да промени съдбата си на поробена държава.
Вашите коментари