Доц. Елена Иванова – един от най-талантливите сценографи и костюмографи в съвременния български театър, ще бъде удостоена с почетния знак „Златен век“ – печат на Симеон Велики, и с Грамота за високи творчески постижения и принос в развитието на българската култура. Високото отличие ще й бъде връчено на 2 май 2017 г. (вторник) в 14:00 ч. от министър Рашко Младенов на официална церемония в зала „Колегиум” на Министерството на културата.
След края на церемонията министър Младенов ще представи пред медиите и кратък отчет за свършеното от него и от екипа му за периода януари – април 2017 г.
Елена Иванова е завършила Художествена гимназия в София и Художествена академия "Н. Павлович" - специалност сценография, с ръководители доц. Асен Стойчев и Емил Костов. През 1984 г. тя специализира в Нанси (Франция) при Аноан Витез, Янис Кокос и Патрис Тротие. Следващата година специализира и в Барселона (Испания) при Карло Босо в Commedia dell'Arte. През 1978-1981 г. е сценограф в Ямболския драматичен театър, от 1981 до 1987 г. е сценограф в Софийски окръжен театър - Ботевград. От 1988 до 1990 г. е сценограф в Драматичен театър - Перник. В периода 1991-2000 г. е сценограф в Народен театър „Иван Вазов”. От 1993 до 1999 г. е хоноруван преподавател в Нов български университет, а от 1999 г. е редовен преподавател в университета. Елена Иванова е доцент в Департамент „Изящни изкуства” на НБУ.
„Този, който е гледал най-добрите й представления, трудно може да ги забрави. Концептуалната ироничност на пространството, умната и елегантна игра с цветовете и силуетите на костюмите й в „Дон Жуан в Ада” и в „История на окото” са точно толкова запомнящи се, колкото мащабната и чувствена, пластична натуралистичност на ъндърграунд-сцената от „На дъното” - с неговата мрачна, визуално-сетивна, спарена меланхолно-сантиментална атмосфера. Самостоятелен живот придобиха графити и хип-хоп реалностите на новите хъшове, които тя създаде в едро моделираното пространство на „Хъшове” – с наслагващите се светове от реалностите на градските панелни комплекси и лиричния полет към историческия свят на Вазов. Само талантлив костюмограф и сценограф със собствен стил и уникален почерк като Елена Иванова, с огромно любопитство към новото в театъра, с богата визуална и театрална култура може да работи с толкова различни режисьори, като Иван Станев и Александър Морфов”, пише за нея Виолета Дечевa във в. „Култура”.
Невероятната работа с материите и цветовете, талантливото й въображение при създаването на образа чрез тях и чрез силуета на дрехата; сетивното и концептуално вписване на персонажа в сценичното пространство, както и вътрешният й диалог с последните търсения във визуалните изкуства, съвременния дизайн и костюм бележат стила на Елена Иванова, категорични са театроведите.
„Нейните пространства отключват смисли, настроения, образи в спектакъла, без да се натрапват в самостоятелна картина. С това могат да се похвалят най-добрите костюмографи и сценографи в съвременния театър. Автори, които отключват вътрешните смислови нива на спектакъла, драматурзи на пространствата му, актьори, играещи с материите, цветовете и светлината, те са съавторите на режисьора – новият театър е немислим без този тандем. Оригинален художник, умеещ да превърне костюма в уникално лично пространство, въплъщаващо личността на персонажа и пресичащо съвременния свят с този на пиесата; дискретен концептуален автор и предан партньор на актьора, Елена Иванова е мечтаният съучастник в работата на всеки търсещ свои пътища в театъра режисьор. В срещата й със започващия в началото на 90-те Иван Пантелеев се родиха знаменитото му „Чехов-ревю” и „Иванов”, както с Галин Стоев – „Леонс и Лена”, „Войцек”, „Мяра за мяра”, „С любовта шега не бива” и др. Много различни, истински променящи представите за театър от 90-те бяха костюмите й в пространствата, които създаде със зрели майстори, като Крикор Азарян в „Камината” и „Последният запис” или с Иван Добчев във „Великденско вино”. Да не говорим за карнавалния блясък на цветовете, материите и чистотата на силуета в костюмите на „Лоренцачо” в работата й с Маргарита Младенова, както и за обгорелите „хартиени” костюми на революционерите в „Спомен за една революция” (Иван Добчев). Или за сдържаната, игрова, пластическа класичност в пространството и костюмите на „Пигмалион” с Леон Даниел.
Уникалният баланс между хулиганската й склонност към разбиване на познатите сценични кодове и богатството на културата, с която ги преобръща при създаването на свой собствен свят, е запазената й марка. Готова на истински рискове, тя залага на съавторството с режисьора. Залага на провокацията в съвместното им търсене с верността на умен събеседник и обсебеността на хазартен играч”, пише още Виолета Дечева за сценографа Елена Иванова.
Вашите коментари