Любовта може да бъде подхранвана само от духовното изживяване, не и от фискалните знаци. Нямам отговор на въпроса кога и къде хората загубиха любовта и уважението помежду си. Ако просто разделим духовния си живот от бита, нещата ще са други.
Ако се държим с другите така, както бихме искали да се държат с нас, ще сме по-щастливи.
Тези свои съкровени мисли разкри актьорът Мариус Донкин в интервю за БГНЕС.
Моноспектакълът „Господин Ибрахим и цветята на Корана” ще бъде поставен за 150-и път на камерна сцена на Народния театър.
Да играеш този моноспектакъл е изключително удоволствие заради възможността да боравиш с такъв текст, който ти дава правото да говориш и от свое име. От друга страна си е сериозно физическо и психическо натоварване – час и половина сам с публиката. А публиката всяка вечер е различна. Тя подава текста си при различен начин по време на съвместното комуникиране. Актьорът признава, че е много интересно, но изисква съсредоточаване, защото често отговорът, който получава от публиката е неочакван. Хубаво е човек да може да говори честно от сцената, изказвайки и свои позиции, каза Донкин и признава, че рядко ни се случва такова нещо.
Господин Ибрахим, като всеки образ в театъра е сумарен – събира чертите, образите на определен типаж. Самият текст е подреден от автора Ерик-Еманюел Шмит по определен начин – всъщност това са три текста, които са анализи върху религиите и техните особености. Първият текст е „Оскар и неговата дама” и според него това е анализът на християнството. Вторият текст е „Господин Ибрахим и цветята на Корана”, е анализ върху Корана, исляма и юдаизма. Третият, който се казва „Миларепа” е върху будизма. Господин Ибрахим е събирателен образ върху философията и познанията върху исляма и върху Корана.
Донкин разказа, че е бил на местата, където се случва действието, изучавал е големи части от Корана, за да има представа за това, което прави. И е установил, че Декалога на исляма е много близък до Декалога, който имаме ние християните в Библията. Това, което е различно е, че само местата им са разменени, а философията е почти една и съща. Много жалко, че както когато започнах да играя това произведение, то беше изключително актуално, също толкова актуално е и днес. Минаха 10 години, но този проблем е още по-актуален сега. Много ми е трудно да си отговоря на въпроса как е възможно да няма никаква промяна в нас за тези 10 години. Много ми е трудно да отговоря на въпроса защо и къде хората, изобщо човечеството, загуби едно от основните послания на живота – любовта и уважението между хората. Обърнете се към нашите възрожденци, към нашите класици. Онзи ден започнах отново да преглеждам Йордан Йовков – любовта е едно от основните послания в неговите творби. Не знам, но ако спазваме в този живот едно простичко нещо – да разделим духовното от бита, ще променим много неща. Просто да се държим с другите така, както бихме искали да се държат с нас, пожелава си актьорът. Това е важното в живота - толерантността между хората, уважението на разбирания, на морал, на бит, на религия.
За асоциациите и приликите с това, което се случи в Париж Донкин разсъждава така – хората, които се занимават с ислямската религия в истинския й дух, в истинския й смисъл, нямат нищо общо с тези, които стреляха. Може би особената преданост към тази религия, ги кара да бъдат по-екстремално състояние, което може да бъде използвано от някой друг. Защото фанатизираният човек лесно може да служи на нечии интереси. Дори в пиесата се казва, че евреите, мюсюлманите, та дори и християните имат много общи духовни начала и личности, които ги символизират.
Когато изчистим нещата от съвремието, от интересите и оставим истинското зърно, тогава проблемът не е толкова труден – хората биха могли да намерят пътя си един към друг, или да изградят тази вавилонска кула и заедно да стигнат до своя творец, убеден е Донкин.
Кое може да ни направи по-добри? Любовта между хората. Ако има дума, която би могла да обедини всички причини, за да бъдем по-добри, това е любовта. Тя в себе си включва много неща – и толерантност, и милосърдие, и състрадание, и уважение, и внимание… Но убеден съм, че любовта ще спаси света. Това е истината. Дано да я има. Ние всички трябва да разберем, че любовта може да бъде подхранвана само от духовното изживяване, не и от фискалните знаци. А ние като че ли все повече и повече материализираме света, в който живеем. Така няма начин ние да живеем добре. Затова и навремето намерих този текст за Господин Ибрахим. Имаше период, в който се занимавах с политика. Тогава разбрах, че не живеем добре. Начинът, по който можем да живеем добре, реших да го намеря и да го изкажа чрез изкуството. Дълго време търсех този текст. Хванах много приятели, които пишат, после започнах да ходя в Синода, да чета – търсех помощ, защото ми се струваше, че от Библията може да се направи една човешка история. Така продължи близо 10-ина години. Тогава се появи този текст на Ибрахим.
Трябва ли нещо да ни стресне, за де се замислим за човешкото достойнство? Катализатори, които да предизвикат нашето достойнство вече имаме много, дори прекалено много. Доста неща се случиха, от които ние трябва да си вземем урок. Доста. Вече не ща да си мисля какво по-критично или катастрофално трябва да ни се случи, за да се сепнем. В края на краищата ние сме виновни за всичко – за начина, по който живеем, за тези, които ни управляват. Трябва да търсим вината в себе си. От тук нататък дали сме направили правилно анализа и дали сме направили правилните решения за някаква промяна, отговорността си е при нас. За това децата ни дали са при нас, или заминават, за това как са възпитани, как възпитават и как се реализират в обществото – вината пак е в нас. Така че не бива да бягаме от отговорността, казвайки времето е такова. То, времето, е такова, каквото го правим ние. В този смисъл аз чувствам и своята вина, и своята отговорност. И за това бих искал да говоря в това представление и се стремя да го направя, заключи в интервюто си, което се превърна в лична изповед, Донкин.
Моноспектакълът “Господин Ибрахим и цветята на Корана” – великолепната, благородна и щедра на човещина и обич история на Ерик-Еманюел Шмит за страданието и просветлението на малкото еврейско момче Мойсей, наречено Момо, за пътуването към познанието, което завършва с постигането на любовта към самия себе си - единствената любов, позволяваща да се помириш с другите, се играе за 150-ти път на “Сцена на ІV” на Народния театър на 1 декември, 19.30 часа.
Вашите коментари