Великолепие и упадък. Арката на Константин

Обичан, хулен, неразбран. Необикновеният Владимир Висоцки

Динята вталява, а пъпешът успокоява

Алис Купър откри картина за милиони на Анди Уорхол

Защо полумесецът се смята за символ на исляма?

Загадъчният и величествен Мачу Пикчу

Британски изследователи откриха сандък с 4 тона нацистко злато

Над 4000 души на Северняшка сватба в Арбанаси

Кимнах. Лъжата с кимане все пак си е лъжа, но е по-лесна. Реймънд Чандлър

"Избийте всички! Господ ще познае своите!" Кървавото начало на Албигойския кръстоносен поход

Първият владетел на Йерусалимското кралство. Годфроа дьо Буйон

Спасяването на Белград през 1456 година, дало на Европа още време да спре турското нашествие

Съдбовната дата за две от чудесата на древния свят

Създателят на образа на "истинския мъж". Ърнест Хемингуей

Да възпееш Шотландия. Краткият живот на националния поет и герой Робърт Бърнс

Бенито Мусолини - историята на пламенният социалист, измислил фашизма

29.7.2014 г. 16:23

В едно от последните си интервюта дучето е пределно откровен: „Звездата ми падна. Работя, старая се, но знам, че това е само фарс... Чакам края на трагедията, но вече не съм един от актьорите, а последният зрител“.

Малък човек, с изключително експлозивно поведение, произнасящ реч от балкона на кралския дворец. Обезобразен труп, висящ с главата надолу на миланския площад, сред ликуващата около него талпа.
Това са двата най-ярки образа, останали в кинохрониките на ХХ век от този човек, който повече от 20 години е начело на Италия.

През 20-те и 30-те години на ХХ век Бенито Мусолини е обект на възхищение и от американски и от европейски политици. Работата му като глава на правителството на Италия е оценявана като образец за подражание.

По-късно, онези, които свалят шапка пред Мусолини, много бързо гледат да забравят за тези моменти, а европейските средства за масова информация му отреждат ролята на „подлизуркото“ на Хитлер.
Определението не е далеч от истината – през последните години Бенито Мусолини престава да е самостоятелна фигура, превръщайки се в бледа сянка на фюрера. Преди това обаче животът му е ярък пример на един от необичайно силните политици в първата половина на ХХ век.

Бенито Амилкаре Андреа Мусолини се ражда на 29 юли 1883 година в селцето Варано ди Коста близо до Довия, провинция Форли-Чезена в Емилия Романа.
Баща му Алесандро Мусолини е ковач и обущар. Няма никакво образование, но постоянно се интересува от политика. Синът попада под увлечението на бащата – и трите му имена са му дадени в чест на леви политици. Бенито – в чест на мексиканския реформатор-президент Бенито Хуарес. Андреа и Амилкаре – в чест на социалистите Андреа Коста и Амилкаре Чиприани.
Мусолини-старши е радикален социалист и за убежденията си не веднъж е попадал зад решетките. Към политическата си „вяра“ успява да приобщи и сина си.

През 1900 година 17-годишният Бенито Мусолини става член на Социалистическата партия. Младият италиански социалист се занимава активно със самообразоването си, демонстрира отлични ораторски качества, а в Швейцария се запознава със съмишленици от много други страни. Смята се, че един от тях е радикалният социалист от Русия, когото всички нарчат Владимир Улянов (бъдещият „другаря Ленин“).

Мусолини често мени работното си място, пътува от град на град и за основно свое занимание смята политиката. През 1907 година започва журналистическа кариера. Ярките му статии в социалистическите издания му носят известността и прякора „пиколо дуче“ (малкият вожд). Епитетът „малкия“ скоро ще изчезне, но прякорът от социалистическата младост „дуче“ ще си остане за цял живот.

Като знаем какво се случва по-късно, малко трудно е да се повярва, че през 1911 година той яростно заклеймява несправедливата италиано-либийска война. За антивоенните си настроения Мусолини за няколко месеца е хвърлен в затвор.
След освобождаването му, другарите от партията го правят редактор на вестник „Аванти!“ - главното печатно издание на Социалистическата партия в Италия. Мусолини оправдава доверието им напълно – тиражът на вестника се увеличава четири пъти и излиза на едно от челните места в страната.


Животът на Мусолини се преобръща през Първата световна война. Ръководството на Социалистическата партия на Италия защитава тезата за неутралитет, а главният редактор на изданието й изведнъж публикува уводна статия, в която открито се обявява за включване във войната на страната на Антантата.

Позицията си Мусолини обяснява с това, че чрез войната той вижда начин Италия да си възвърне исторически принадлежали й територии, които по това време са под властта на Австро-Унгария. Националистът в Мусолини надделява над социалиста. Уволнен е от редакторския пост във вестника и окончателно къса със социалистите. След включването във войната на Италия, Мусолини получава повиквателна и заминава на фронта, където се показва и като безстрашен войник.

До победата капрал Мусолини не успява да остане цял. През февруари 1917 година е демобилизиран, след като е тежко ранен в крака.
Италия се оказва сред страните – победителки, но огромните разходи, материалните загуби и човешките жертви потапят страната в дълбока криза.
Връщайки се от фронта Мусолини кардинално преразглежда политическите си възгледи. През 1919 година създава „Италиански съюз за борба“ (Fasci italiani di combattimento), който след няколко години ще бъде реформиран в Национална фашистка партия на Италия.

Бившият яростен социалист обявява смъртта на социализма като доктрина, като заявява, че Италия може да се възроди само на базата на традиционните ценности и при твърдо ръководство. Главни врагове на Мусолини стават доскорошните му съратници – комунистите, социалистите, анархистите и всички други леви партии.

В политическата си кариера Мусолини ползва както легални, така и абсолютно незаконни методи. На изборите през 1921 година партията му взема 35 депутатски места. Едновременно с това съратниците на Мусолини започват да формират въоръжени отряди от привърженици на партията, предимно сред ветераните от войната. Заради цвета на униформите си започват да ги наричат „черните ризи“. Символ на партията и нейните бойни отряди стават фасциите – древноримския атрибут на властта, представляващ сноп завързани заедно пръчки с втъкната между тях бойна секира. Фасциите носят и корена на италианската дума за съюз - „fascio”. Именно „съюз за борба“ се нарича първоначално партията на Мусолини (Фаши италиани ди комбатименто). От фасциите идва и думата, с която се асоциира идеологията на партията на Мусолини – фашизъм. Партията официално се преименува на Национална фашистка партия на 7 ноември 1921 година.

Идеологическото формиране на фашистката доктрина обаче ще се случи почти десетилетие, след като в Италия на власт застават фашистите.
На 27 октомври 1922 година масово шествие на „черните ризи“ в Рим завършва с фактическа капитулация на властите и предаването в ръцете на Бенито Мусолини на поста министър-председател.
Мусолини печели поддръжката на консервативните кръгове, едрият бизнес и католическата църква, които виждат в лицето на фашистите сигурно оръжие срещу комунистите и социалистите. Диктатурата си Мусолини стори постепенно, орязвайки правата на парламента и опозиционните партии, без формално да се прицелва във властта на краля на Италия Виктор Емануил III.

Шест години са нужни, за да се свият политическите свободи. До 1928 година всички партии, освен управляващата, са обявени извън закона.
Мусолини успява да се справи с безработицата, като започва мащабни промени в областта на селското стопанство и инфраструктурата на страната. Пресушават се блатисти местности, върху които изникват нови селскостопански райони. Безработните от едни части на страната се пренасочват към новите земи. По времето на Мусолини социалните придобивки в областта на здравеопазването и образованието стават далеч по-достъпни – построени са много нови болници и училища.

През 1929 година Мусолини успява да постигне онова, което никой от предшествениците му не съумява – да узакони отношенията с папския престол. По клаузите на Латеранското споразумение, папата най-после официално приема факта за съществуването на Италианска държава. Изобщо, до средата на 30-те години Мусолини е смятан за един от най-успешните политици в света.

Светлият му облик в очите на Запада се помрачава само от стремежа му за териториални придобивки. Установяването на контрол над Либия, завземането на Етиопия, създаването на марионетен режим в Албания – всичко това се посреща на нож от САЩ, Великобритания и Франция. Но съдбоносно за Мусолини се оказва сближаването му с добралият се до властта в Германия Адолф Хитлер.

В началото Мусолини се отнася крайно предпазливо към Хитлер. Противопоставя се по всички възможни начини на анексирането на Австрия от Германия, тъй като поддържа приятелски отношения с австрийските власти.
Истинското сближаване на двата режима започва по време на гражданската война в Испания, където Германия и Италия заедно поддържат генерал Франко в борбата му с републиканците, През 1937 година Мусолини се включва в Антикоминтерския пакт на Германия и Япония. Това разваля отношенията между Италия и СССР, които до този момент се развиват доста добре.

Франция и Великобритания отчаяно се опитват да склонят ветерана от Антантата Бенито Мусолини в предстоящата война да се включи на тяхна страна. Дучето обаче прави друг избор. „Железният пакт“ от 1939 година и „Пакта на оста"  от 1940 година завинаги свързват Италия на Мусолини с нацистка Германия и милитаристична Япония.
Мусолини, който никога не е криел влечението си към авантюристични ходове, този път залага на „грешния кон“.

В съюза с Хитлер Мусолини се превръща в „малкия партньор“, чиято съдба изцяло зависи от съдбата на големия „батко“. Италианската армия се оказва, че не е готова сама да се противопостави на войските на съюзниците. Практически всички нейни операции са свързани така или иначе с опрациите на немците. Италия влиза във войната със СССР през 1942. Изпращането на войски на Източния фронт се превръща в катастрофа – именно италианските войски понасят най-тежкия удар в боевете под Сталинград, след което немската 6-та армия на фелдмаршал Паус се оказва в обкръжение.

До средата на юли 1943 година войната стига до територията на Италия. Англо-американските войски дебаркират в Сицилия. Някога огромният авторитет на Мусолини в Италия се срива. Назрява заговор, а сред участниците му са едни от най-близките до дучето хора. На 25 юли 1943 година Бенито Мусолини е свален от поста министър-председател на Италия и е арестуван. Италия започва преговори за излизане от войната.

През септември 1943 година немски диверсанти под командването на Ото Скорцени, по заповед на Хитлер, похищават Мусолини. Дучето все още е нужен на фюрера, за да продължи борбата. В северна Италия, в районите, които все още са под контрола на немските войски, е създадена т.нар. Италианска социална република, а Мусолини е обявен за неин глава.

Самият дуче в тоя момент обаче отделя повече време за да пише мемоарите си и изпълнява ръководните си функции съвсем формално. Мусолини си дава сметка, че от всемогъщия лидер на Италия се е превърнал в политическа марионетка.
В едно от последните си интервюта дучето е пределно откровен: „Звездата ми падна. Работя, старая се, но знам, че това е само фарс... Чакам края на трагедията, но вече не съм един от актьорите, а последният зрител“.

В края на април 1945 година с малка група от останалите му верни съратници и любовницата су Клара Петачи, Бенито Мусолини се опитва да се скрие в Швейцария. В нощта срещу 27 април дучето и приближените му, съпровождани от отряд от 200 немски войници, също опитващи се да се прехвърлят в Швейцария, поемат на път. Колоната им е спряна от италиански партизани и независимо, че Мусолини е преоблечен като немски офицер, е разпознат. Немците, които просто искат да се прехвърлят в Швейцария, без много да се замислят, предават на партизаните дучето.

На 28 април 1945 година Бенито Мусолини и Клара Петачи са разстреляни в покрайнините на селцето Мецегра. Телата им, както и телата на още шестима високопоставени италиански фашисти са откарани в Милано, където ги обесват с главите надолу на бензиностанция край площад Пиаца Лорето. Изборът на мястото не е случаен – през август 1944 година там са екзекутирани 15 партизани, затова и опозоряването на трупа на дучето се възприема като вид отмъщение. След това трупът на Мусолини е хвърлен в отходна канавка, където е оставен няколко дни. На 1 май 1945 година дучето и любовницата му са погребани в безименен гроб.

Покой за Мусолини няма и след смъртта. Бивши негови привърженици откриват гроба, похищават останките му, като се надяват да му устроят подобаващо погребение. Но вземането на решение какво да се прави с останките му отнема цяло десетилетие. В крайна сметка Бенито Мусолини е погребан в семейната гробница в родното му място.

Коментари
анонимен 1 20.4.2017 г. 16:08
как кой моят
анонимен 25.1.2015 г. 12:14
Харесвам статията и поздравявам автора ?. Мусолини е желаел доброто на Италия и италианците, но за съжаление е направил и грешни ходове, които са се оказали фатални. Чел съм, че Клара Петачи се е хвърлила срещу куршумите, за да спаси живота на приятеля си. Кой мъж може да се похвали с такава жена...