Днес светът си спомня за Чернобилската авария. В ликвидирането на последиците от случилото се участие вземат над 600 000 души. Мнозина от тях вече не са сред живите. Ето какво споделят онези, които все още са сред нас и са участвали в спасителните операции.
Трагедията се случва в 01:23 часа на 26 април 1986 година. Четвърти енергоблок на Чернобилската АЕЦ избухва. Реакторът е напълно унищожен. В околната среда са изхвърлени огромно количество радиоактивни вещества. За ликвидиране на последиците от аварията са мобилизирани 45 полка от гражданската отбрана на бившия СССР. Ликвидатори са изпращани от Литва, Латвия, Белорус, Грузия, Армения, Таджикистан. Последният полк напуска опасната зона през 1989 г. От участвалите в операциите по ликвидиране на последиците над 600 000 души, 360 000 са жители на Русия.
Днес, чувайки “Чернобил”, хората реагират бурно и си представят огромна трагедия. Тогава, през 1986 година, светът реагира далеч по-сдържано. А в самия СССР много от изпратените да заличават щетите в тайнствената Украйна, даже и не знаят какво ги очаква.
Докато тече мобилизацията, в живота на съветската държава изобщо не се усеща някаква промяна. По телевизията вървят репортажи за конгреси и новини за развитието на реколтата.
Освен войниците на срочна служба, за борба с радиацията са изпращани мъже над 35-годишна възраст, които вече имат деца. Вероятно това е правено с цел, да се предпазят от безплодие ония, които още не са създали семейства.
И тази година Рауф Гарафутдинов ще отбележи 26 април както го е правил вече много пъти. Ще отиде на мемориала, издигнат в памет на пострадалите от катастрофата в Чернобил. Всъщност, той посещава това място доста често. Там си спомня онези 10 дни, които прекарва в Украйна през 1986 година. Чете фамилиите, изписани на мемориалните плочи. “Всяка година идвам на този ден и участвам в мероприятията, посветени на Чернобил, но миналата година не срещнах никого от онези, с които се запознах тогава”, признава той и се притеснява от зачервените си от сълзи очи.
“В годината на аварията навърших 24 години. С двама мои съвипускници веднага след завършване на института бях извикан в армията в град Чернигов. Близо до нашето поделение се намираше хеликоптерен полк. Бетонът, който ние приготвяхме, беше пренасян с вертолети, които го изсипваха над дупката от четвърти енергоблок. Никой не ни каза, че радиационният фон е много над нормите. Разбрахме за това, чак когато през лятото всички листа на дърветата наоколо пожълтяха”, разказва Гарафутдинов.
През 1986 година работещите по ликвидация на последиците не са задържани дълго на територията на Чернобилската АЕЦ. След като в рамките на 30 дни човек получи дозата от 25 бара (биологичния еквивалент на снимка с рентгенов апарат), всеки от привиканите трябва да напусне опасната зона. Години по-късно ликвидаторите разбират, че 25 бара е нормата за една година, а не за един месец, както са им внушавали тогава.
“35-градусова жега, а ние сме в защитни костюми и с противогази. Не ги сваляхме даже в камионите”. Това си спомня Ринат Низамов, друг участник в спасителните операции. Той попада в Чернобил, когато е на 19 години. “Казаха ни, че радиацията прониква в организма ни чрез прахта, затова да се опитваме да не я вдишваме. А навън беше ужасна задуха. И да се къпем не биваше”.
Латвийският полк, в който служат около 800 човека и в който е Ринат, е изпратен да извършва дезактивация. От 8:00 до 17:00 часа войниците мият здания, блокове – всякакъв вид сгради. “Преди катастрофата служих в морския флот в Прибалтика. След учебния център ме изпратиха в град Липа, а през юни – понеже имах шофьорска книжка – ме изпратиха в Чернобил. Трябваха шофьори за пожарните автомобили. За това, че съм попаднал на много опасно място, разбрах чак след седмица”, признава Ринат.
Във водата за гасене в пожарните добавят специален прах. За да намалят радиацията мият със силни струи сградите. Кладенците се почистват, мият се улици и тротоари.
“Напуснатите населени места не бяха така страшни, както ги показват днес. Имаше много войници, кипеше работа. Живеехме извън 30-километровата зона, на палатки. Млади хора като мен имаше малко. Основно бяха “партизани” – така им викахме, защото ги бяха повикали от запаса. Храната и водата ни караха от друго място. И ни даваха по една консерва сметана на ден за двама. Това за нас беше райска награда тогава. После прочетох, че сметаната помагала срещу радиацията”, продължава разказа си Ринат.
43-годишният Сергей Очертянин разглежда албума си със снимки от казармата само веднъж в годината – през април. На една от снимките са военни, на фона на огромните букви “Припять”, на друга – в близост до четвърти енергоблок. Всички снимки изглежда преекспонирани. “От радиацията филмът се повреждаше. Цветните снимки ставаха мътни и почти черно-бели. А и по принцип беше забранено да се снима”, обяснява “чернобилецът”.
“Мобилизираха ме в Днепропетровск. После ни предложиха да отидем в Киев и се съгласих. Но вместо в Киев, попаднах в Чернобил през януари 1988 година и служих до август 1990 година”, спомня си ликвидаторът.
Четири роти охраняват Чернобилската АЕЦ. Някои от постовете са само на няколко метра от злополучния реактор. Периодично войниците са извеждани в “чиста” зона, а след две седмици са връщани отново край останките от централата.
“Още първи ден забелязах на пътя ръждиви петна. Улиците винаги бяха измивани, но когато локвите не изсъхваха бързо, ставаха оранжеви. С цвета на кайсии, като тия, които сега показват по рекламите. Черешите бяха големи колкото сливи.”
Когато се завръща у дома лекарите казват на Сергей Очертянин, че или няма да има деца, или те ще се родят с малформации. “Отидох за медицинско, когато се уволнявах. Медицинската сестра видимо се стараеше да стои колко се може по-далеч от мен. И до днес, като кажа, че съм бил в Чернобил, хората се отдръпват от мен. Мислят си, че излъчвам радиация”, признава Сергей и добавя, че въпреки всички прогнози на лекарите, е станал баща.
Сергей, жена му Наталия и дъщеря им Юлия живеят днес в квартира с площ 18 кв.м. По закон толкова се полага за всеки от тях. Като “чернобилец” на Сергей му се полагат и жилище, и определени облаги. Обаче семейството очаква полагащото се по закон “подобряване на жилищните условия” от 1995 година до днес. Малката им дъщеря успява да завърши училище и да постъпи в университет, а полагаемата жилищна площ все така я няма.
Преди две години Сергей е снет от отчет като инвалид. Лекарите заключават, че е напълно здрав. Изчезват пенсията му и полагащите му се като на “чернобилец” привилегии. Обаче никой не иска да вземе “здравия” мъж на работа – когато разберат, че е бил в Чернобил, веднага му отказват работно място.
“С нашето състояние се налага да се лекуваме по 2-3 пъти в годината. На кой работодател са му нужни такива работници?”, пита Сергей.